Цаp Симеон Велики

Цар Симеон I Велики е монарх, управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на Симеон срещу византийци и сърби довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част на Балканския полуостров и господство в югоизточна Европа. При управлението му България граничи с три морета - Бяло, Адриатическо и Черно, а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.

Симеоновото царуване е и период на културен разцвет, наречен по-късно Златен век на българската култура. Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.

Биография

Ранни години



Симеон е роден през 864 г. или 865 г. и е третият син на княз Борис I[1] от династията на Крум.[2] Тъй като Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865 г., Симеон е християнин през целия си живот.[1][3] Тъй като се очаква най-големият му син Владимир да наследи българския трон, намерението на Борис е Симеон да стане високопоставен духовник,[4] може би дори български архиепископ. По тази причина около 878 г. Борис го изпраща в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование.[3] Той постъпва като послушник в константинополски манастир[3] и приема името Симеон.[5]
Карта на българската територия при цар Симеон І


Симеон прекарва следващото десетилетие (ок. 878-888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел.[6] Той научава добре гръцки, до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“.[7] Според някои интерпретации Симеон е обучаван от патриарх Фотий,[8] но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници.[3]

Около 888 г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“,[9] където под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език.[3] Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с Арнулф Каринтски,[10] което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи Симеон за нов владетел.[11][12] Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата[13] и решава столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав.[14] Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.[1]


Възкачване на престола



Цар Симеон I застава на трона на България, след като брат му Владимир Расате е свален от власт през 893 г. Той е третият син на княз Борис I и е получил образованието си в престижната за времето си Магнаурска школа в Константинопол. Баща му оставя трона на първородния си син Владимир Расате, но синът прави сериозни опити да върне езичеството във вече официално християнизираната държава, и това налага свикването на специален народен събор в град Преслав (за който се предполага, че е последният народен събор в България като наследство от езическите традиции на народни събори да се взимат по-важни държавни решения). На него Симеон е провъзгласен за владетел, а по религиозни (това че Плиска твърде напомня на езичеството) и чисто стратегически причини столицата се мести от Плиска в Преслав. Освен това българският става официален език в богослужението. Владимир Расате е детрониран и ослепен по нареждане на баща си.
Победата на българите над византийците при Ахелой, 917 година.

Външна политика
894 г. - 904 г.


Именно в този период Симеон води първата си война с Византия, след преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Византийските хронисти описват началото на конфликта, започнал почти веднага след коронацията на българският цар (все още княз) така:

„Пристигнала вест, че князът на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Повод за войната било следното, Василеопаторът Зауда имал роб скопец на име Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредството на Мусик те преместили тържището на българите от столицата в Солун и облагали българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той сметнал всичко за дреболия. Симеон се разгневил и вдига оръжие срещу ромеите“ [15]

По това време икономическата политика на Византия и [император]] Лъв VI се изразявала в усилване на вътрешния и външния търговски обмен на империята, което довело до по-голяма роля на едрите търговци във византийската политика. Точно поради тези политически възгледи българското тържище било преместено от столицата Константинопол в Солун. [16]

Действията на Византия засегнали както икономическите интереси на България, така и нейния международен престиж, затова и Симеон започнал търговската си война с Византия [16]

Симеон първоначално се опитал да реши въпроса по мирен път, но след като видял, че това няма да стане, се възползвал от изтичането на 30-годишния мирен договор и през 894 г. нахлул с войската си в източна Тракия, без да срещне никаква съпротива. Император Лъв VI бил повече от изненадан, за новината разбрал от стратезите си в македонската област. Набързо била сформирана армия, предимно от императорската гвардия. Войската била поверена на стратилата Кринт. Опитът на Византия да спре българите бил напразен, византийската армия била тотално разбита[17], а сам Кринт паднал мъртъв на бойното поле, много били пленените.[15] След сражението Симеон дал заповед на войската да се върне обратно в България, тъй като не се чувствал готов за продължителна война.[18] Въпреки победата, Симеон не можал да постигне своята цел, а Лъв VI бил обиден от българския владетел - хазарите му били изпратени обратно при него от българите, с отрязани носове. Императорът на Византия не искал траен конфликт с България, защото имал проблеми и с арабите.[19] Точно поради тази причина Лъв прибегнал към това, което правели почти всички византийски императори по време на война - осигуряване на съюзник, който да поеме по-голямата част от загубите. Никита Склир (Неизвестен византиец) бил изпратен при водачите на унгарците, Арпад и Кусан и успял да им плати достатъчно, за да нападнат България. Византия щяла да осигури флота, която да превози унгарската армия до устието на Дунав. В същото време към българските южни граници марширувала войска предвождана от пълководеца-герой на Византия от войните с арабите, Никифор Фока. Планът на Лъв и на унгарците започнал някъде около 894 г. (или 895 г.). Симеон очаквал нападение от юг, затова главните сили от армията му се намирали там, но битка на юг нямало, Никифор Фока не нападнал, вместо това при българския владетел бил изпратен квестор, който от името на император Лъв предложил мирни преговори, като в това време византийската флота се придвижвала към Добруджа, пренасяйки унгарците. Симеон заподозрял измамата и хвърлил в тъмница пратеника.[20]Но вече било късно, унгарците били стоварени и опустошили част от Добруджа.

Българският владетел бил принуден да започне преговори с византийците, но протакайки преговорите, си осигурил време да сключи съюз с печенегите и с тяхна помощ разгромил унгарците, които дори били прогонени от настоящите си местоживелища и се заселили в Панония. През лятото на 896 г. военните действия срещу Византия продължили - ромеите били разгромени при Булгарофигон, което ги принудило да търсят мир. По-късно българският владетел завзел област с близо 30 крепости в днешна Албания. След преговори част от тези земи били върнати на Византия, но независимо от това за първи път в историята си българската държава достигнала до Адриатическо море.

През 904г арабски войници, водени от Лъв Триполит, нахлули в Солун, плячкосали го и отвели много от жителите му в плен. Симеон видял възможност да завладее града и да го насели с българи. Византийците успели да откупят града, но с цената на връщането на тържището обратно в Константинопол. Симеон получил териториални отстъпки в Тракия и Македония, като границата между двете държави минавала на 20км от Солун. Данни за последното се извличат от Наръшки надпис, датиращ от същата 904 г.

913 г. - 927 г.


На 11 май 912 г. починал Лъв VI Философ и престолът бил зает от брат му Александър, който управлявал като регент на малолетния Константин VII Багренородни. Александър отказал да плаща ежегодния данък на България и следователно Симеон обсадил Константинопол. През юни 913 г. в Константинопол бил извършен държавен преврат. Александър бил отстранен от властта и начело на държавата управлявал регентски съвет начело с патриарх Николай Мистик.

През юли-август 913 г. българските войски навлезли във византийска Източна Тракия и блокирали Константинопол по суша. Започнали преговори между двете страни, в хода на които се стигнало до лична среща между българския владетел и главата на имперското Регентство в Константинополското предградие Хебдомон край северния бряг на Мраморно море.

Според твърде спекулативното описание на византийската хроника на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща "Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]". В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата "кесар" (Васил Златарски), "духовно осиновяване" на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или просто за "архипастирска благословия" (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов). Най-веротна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът е коронясал българския владетел за "цар" или "цар на България" (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Дмитрий Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.).
Българите завладяват Одрин (Скилица)
В края на август или в началото на септември 913 г. Николай Мистик сключил мирен договор със Симеон, според който официално била призната царската титла на българския владетел и бил предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от Симеоновите дъщери. С това Симеон целял да стане василеопатор (настойник на императора) и да придобие законнотто право да се намесва в управлението на Византия. Но през февруари 914 г. в Константинопол бил извършен нов държавен преврат от майката на Константин VII, императрица Зоя. Тя анулирала договорите, подписани със Симеон, а с това и уговорения брак. В отговор на това, през есента на 914 г. Симеон навлязъл в Тракия и за кратко поставил под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентирало към подготовка за решителна война срещу българите.

На 20 август 917 г. близо до река Ахелой българите постигнали велика победа над византийската армия. Погромът бил пълен, дори и според византийските хронисти (Скилица, Лъв Дякон). Тази битка оставила траен спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, “още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите”). Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението, побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново били разбити в една нощна битка. Пътят към столицата бил открит, но Симеон решил да отстрани княза на Сърбия Петър Гойникович, който водел анти-българска политика и на негово място поставил протежето си Павел Бранович.
Битка при Ахелой, 20 август 917 година.


Имперска политическа програма

Всички тези победи обнадеждили Симеон да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това му намерение била титлата с която се именувал — „Василевс на всички българи и гърци“, „Симеон в Христа Бога — самодържец на всички българи и ромеи“. Някои изследователи (Васил Златарски, Георги Бакалов) предполагат, че за да узакони новия си титул през 918 г. българската архиепископия била издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх извършил освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнявала към византийската – “василевс и самодържец на ромеите”. Тази постъпка имала за цел и да накърни авторитета на императора. За да покори окончателно Византия, през същата година нахлул в Елада, опожарил Тива и дори стигнал до Дарданелите. През 919г императрица Зоя била свалена от главнокомандващия флота Роман Лакапин. За да се укрепи на престола, той омъжил дъщеря си за Константин VII и приел титула василеопатор, а година по-късно и съимператор. Това силно разгневява Симеон - Лакапин се оказва плагиатор на неговата идея. В отговор българският владетел продължил силния си натиск в Елада и Тракия, а също така се опитал и да прехвърли български войски през Дарданелите в Мала Азия, като по този начин пренесъл българо-византийския конфликт и в Азия. Византийците не виждали друг изход от ситуацията освен нападение в тила на българите. Така, през 921г, изпратили в Сърбия Захарий, за да свали крал Павел и да нападне българите. Oпитът за преврат бил неуспешен и Захарий бил заловен и хвърлен в тъмница в България. Павел Бранович обаче се подал на внушенията на византийската дипломация и се обърнал срещу цар Симеон. При стеклите се обстоятелства от българските тъмници били освободен княз Захарий и изпратен с войска в Сърбия, където свалил Павел Бранович.

Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава, той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв, се обърнал за съдействие към арабите. През 922 г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на Фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон направил втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропаднал.

Симеон използвал затишието в отношенията с Византия, за да нападне Сърбия, която отново се обърнала срещу България. Така след един поход през 924г тя била заличена от картата на Балканите. След това, през 926г, възникнал конфликт между България и прогресиращото хърватско кралство, вероятно провокиран от византийците, който завършил с война. Това е последната водена от Симеон война и първата, която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска била изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите бил папа Йоан Х, който се надявал да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надявал папата да признае царския му титул. Обнадежден, той започнал подготовка за нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927г, най-вероятно причинена от сърдечен удар.

След смъртта на Симеон властта е поета от сина му Петър от втория му брак с Мариам. По неизвестни причини Симеон лишава още приживе от короната първородния си син Михаил от първия му брак и го заставя да се замонаши. Също така, посочвайки Петър за свой наследник, предвид младостта му /Петър тогава е около 18-20 годишен/, Симеон се погрижва да назначи и съуправител в лицето на болярина Георги Сурсувул, който се пада впрочем вуйчо на Петър.


„Златен век“ на българската писменост и култура

Въпреки големите си успехи във външната политика, отношенията с Византия и победите на бойното поле, Симеон постигнал наистина грандиозни успехи и във вътрешно-държавното управление. Преслав бил построен по византийски образец и целта му била да съперничи на Константинопол.В него били “Златната” църква и тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си. По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата била поставена представката “велики”. Дори в една хроника от ХI век е казано, че Симеон строил Велики Преслав 28 години. Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура (терминът е въведен от Спиридон Палаузов в средата на XIXв.), тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Към неговата дейност се однасят едни от най-бляскавите прояви на Плисковско-Преславската култура.

Симеон събира около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ в себе си някои от безспорните литературни творци в Българското средновековие. Самият Симеон също се изявява като автор: негови са произведенията "Златоструй" и Два Симеонови (Светославови) сборника (първият в препис от 1073, а вторият - от 1076 г.). Жанровете, в които литературоведите творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химнографически произведения, поезия, хроника, летопис, исторически разказ. Забележителни са "Шестоднев" от Йоан Екзарх, "Учително евангелие" (включващо в себе си и "Азбучна молитва") от Константин Преславски, "За буквите" на Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които нямаме запазени произведения.

Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище нa културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение. Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането ѝ под ромейско владичество през 1018 г. Независимо от този факт Симеон I остава в българската история с прозвището “Велики”, а управлението му с определението “Златен век” заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната, невиждани до този момент.