четвъртък, 28 февруари 2008 г.

Ах, колко обичам.....................................

Обичам България,
Обичам Бургас,
Но най-много Обичам,
Якият 5бклас!!!

ВеЛиКаТа БабА МаРтА

Летник, Баба Марта ­ празник, с който се отбелязва началото на пролетно-летния сезон.
Първомартенската обредност заема важно място в годишен аграрен цикъл.
В този важен момент на преход се спазват редица профилактични и предпазни мерки, свързани с представата за обновяването на природата и с необходимостта от магическо стимулиране на тези процеси. Рано сутринта на празника във всеки дом започва основно чистене ­ изтърсване, изтупване на дрехи, тъкани, измитане на къщата и двора, почистване на комина, замазване на дупките. Това чистене е свързано с магическото изгонване на бълхите, символизиращи злото. Сметта се изхвърля далеч от дома. Почистването често се смесва с паленето на огън (начало на пролетните огньове) в двора, който домашните прескачат с лице към изгрева на слънцето, за омилостивяване на бълхите.

Според народните вярвания в Югозападна България Марта празнуват и за предпазване от змии и гущери, схващани като потенциални вредители. Като предпазни мерки срещу тях палят огън, прескачат го, люлеят звънци, обикалят къщата. Всичко това е съпроводено с изричане на заклинателни думи. За осигуряване на хубаво време, а оттам и на плодородие и благополучие, се предприемат редица обредни действия.
За да се омилостиви Баба Марта ( персонификация, символизираща обновяващото начало) преди изгрев слънце жените изнасят на двора нещо червено дреха, пояс, прежда и го оставят на стряхата или плодно дърво девет дни. Вярва се, че червеното “ ще разсмее баба Марта” и времето ще бъде хубаво.

Някъде възрастни жени не излизат рано извън дома, за да не срещнат Марта и да я разсърдят, тъй като тя ще се усмихне и времето ще е хубаво, ако я срещне млада жена или мома.
На Марта жените не перат и не простират бели дрехи, за да не падат слани и градушки.
За да не пада гръм, в някои добруджански села не тъкат, не тупат, не варят нищо. На огъня не слагат черни (опушени) съдове, за да няма главни по растенията. В Родопите се гадае по първите дни на месеца за времето през годината (или за отделни хора и семейства, на които се нарича отделен ден).
Едно от най-съществените изисквания в първомартенската обредност е изработването на мартениците.

МАРТЕНИЦА
Марта, мартичка, гадалушка, кичилка ­ обредна по смисъл украса от усукани конци, които се слагат на Първи март за здраве.
Изработват се предимно от вълнена или памучна прежда в два основни цвята ­ бяла и червена.
В Родопската област се правят и многоцветни, а в Софийско и Мелнишко цветовете са син и червен. Конецът на Мартеницата задължително се усуква и то наляво. Традиционната Мартеница има и други елементи ­- парички, железни халки, скилидки сух чесън, мъниста, черупки от охлюви и др.
За здраве връзват Мартеници на китките, на пръстите на ръцете и на вратлетата на децата; по плитките на момите; на кръста под пояса и на лактите под ръкава на ризата на ергени и на млади мъже.
С Мартеница окичват домашни животни и плодни дървета, защото се вярва, че тя носи плодовитост.
Мартеница връзват също и по някои стопански постройки и предмети от бита. Според обичая тя се носи, докато се види лястовица, щъркел или цъфнало плодно дърво. Тогава се сваля и я слагат под камък и след девет дена гледат какво има под него. Ако са се настанили мравки, ще е богата годината с овце, ако пък има др. по-едри буболечки, ще има голям приплод от едър рогат добитък, ако има червеи ­ ще се въдят много коне. По намереното под камъка момите гадаят ще се омъжат ли и какъв ще бъде женихът им. Затова някъде Мартеницата се нарича гадалушка.

В някои райони на страната връзват Мартеницата на цъфнало плодно дърво или на трендафил. Други пък я хвърлят в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече.

Баба Марта



Първи март е денят на Баба Марта. Според преданията, Марта е сърдита старица, която рязко променя времето от лошо на хубаво, и обратно. Традициите и вярванията са се запазили през вековете, българите вярват, че носенето на мартеницище умилости Баба Марта да не праща студ.Всички получени мартеници се закичват на дрехите или се завързват на китките и се запазят до първия знак на пролетта-щъркел, лястовица, или цъфнало дърво.Белият цвят на мартеницата първоначално символизира мъжкото начало, силата.По-късно под въздействието на християнската митология обозначава девствеността и непорочността – белият цвят е цветът на Христос. Червеното е женското начало, здравето: то е знак на кръвта, на зачеването и раждането. Според преданието, дошло от древността, те носят здраве, щастие и дълголетие.Мартениците са наследство от траките, коренното население на днешна България в древността. Старите българи вярвали, че в природата съществува някаква зла сила, наричана "лошотия", която също се събуждала през пролетта, а в народните вярвания 1 март бележи началото на пролетта. На мартениците се приписвала магическата сила да предпазва от "лошотията" , най-вече от болести и уроки.Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче.

сряда, 27 февруари 2008 г.




Още снимки


























Повечето снимки от 23.02.2007 г. са правени от Калина Бойчева,ученичка от 5.б клас.


































































Снимки от 23.02.2008 г.


























вторник, 26 февруари 2008 г.

Легенда за мартеницата


Аспарух вече бил на десния бряг на Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг и търсели брод за България. Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола, за да полети и им покаже брода, по който да минат. Хазарска стрела пронизала Баян. Бликнала алена кръв, която обагрила бялата връв, която трябвало да послужи като знак за Аспарух, че скъпите му брат и сестра идват при него.След като получил скъпата вест, Аспарух късал конци от бяло - червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял:“Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога.Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ”…

Освобождение на България

Освобождението на България в българската историография обикновено се нарича създаването на Третата българска държава в резултат на Руско-турската война (1877–1878). Възстановяването на българската държава се предвижда от Санстефанския мирен договор от 1878 г. и Берлинския договор от 1879 г. и е реализирано с установяването на институциите на Княжество България и Източна Румелия малко след това.
Новосъздаденото Княжество България е зависима от Османската империя автономна държава, васално и трибутарно (плащащо данък) княжество със свое народно правителство и войска. Източна Румелия е област в рамките на Империята, ползваща се с широка автономия, включително собствен парламент, правителство и въоръжени сили. Двете български области са обединени със
Съединението на България от 1885 г., официално под формата на лична уния, като България получава официално политическата си независимост едва през 1908 г.

понеделник, 25 февруари 2008 г.

Наши бъдещи първокласници

На 23.02.2008 г. се проведе състезание по български език и литература и математика за учениците от начален курс. В това състезание взеха участие и деца от детски градини.Този видеоматериал няма за цел да даде пълна картина от тяхното участие, а да бъде само един щрих. Приятно гледане !

неделя, 24 февруари 2008 г.

събота, 23 февруари 2008 г.

Къща-музей "Любен Каравелов"


Родната къща на Любен и брат му Петко Каравелов се намира в близост до коритото на река Тополка, в обширен и сенчест двор. Зад високите зидове са разположени три сгради – зимната, лятната къща и селскостопанска постройка. Зимната къща е построена първа през 1810г. Същата година, след последното опожаряване на града, са построени и повечето от копривщенските къщи, които познаваме днес. Тя представлява едноетажна постройка с няколко неголеми стаи, подредени в типичния копривщенски стил.
Селскостопанската сграда е построена през 1820г. Днес тук е поместена експозиция от предмети, които са част от живота на патриота Любен Каравелов. Най-голям интерес сред експонатите, представлява неговата печатарска машина, закупена през 1871г. На нея Каравелов е печатал своите вестници, както и списание “Знание” и Ботевия вестник “Знаме”. След Освобождението на нея във Велико Търново е отпечатана и първата българска конституция. Интерес предизвикват и запазени стари книги измежду които е Уставът на българския революционен централен комитет.
През 1835г. е построена лятната къща. Двуетажната сграда разполага с голям чардак на втория етаж и е ползвана от семейството през топлите летни месеци. Днес тук са изложени снимки и материали, които разказват за живота на Петко Каравелов – забележителен политик, по-малък брат на Любен Каравелов, както и за живота на дъщерята на Петко - Лора Каравелова - съпруга на Пейо Яворов.
Къщата е обявена за музей през 1954г. Можете да я посетите всеки ден с изключение на понеделник, който е официален почивен ден за всички музеи в Копривщица.

Любен Каравелов (1834-1879г.)


Любен Каравелов е роден през 1834г. в Копривщица. в семейстовото на бащата Стойчо Любенов Каравела и майката Неделя Доганска. Той започва образованието си в родния град в местното взаимно училище където по всяка вероятност се е учил и при двамата първи по култура учители в България по онова време – Найден Геров и Йоаким Груев. В Копривщица Любен Каравелов се е изучавал около 7 години.
През 1950г. се премества в Пловдив. Тогава градът е бил известен с „гъркоманията”, която е била обзела жителите му. По желание на родителите си, Каравелов се записва в гръцко училище, където е принуден да търпи изключително обидно и презрително отношение на учителите, както към него самия, така и към всичко българско. Тук той остава 2 години, през които се сблъсква непрекъснато с жестокостта на гърците и турците. Този период от живота на младежа оказва голямо влияние върху изграждането на характера му. Любовта към българския народ, бит и култура обземат изцяло сърцето му.
Следващите няколко години Любен Каравелов изкарва с баща си, който е имал огромно желание да направи сина си търговец. Двамата обикалят заедно за купуване на добитък из цяло Българско, Македония и дори Сърбия. Така младият Каравелов прекарва още една школа за опознаване с народа. Той наблюдава българските обичаи, записва песни и поговорки. За известно време учи в Одрин абаджийския занаят, а по късно живее около една година в Цариград, гдето е работил в търговска кантора.
В края на 1857г., както много българи са сторили тогава, той заминава за Москва „.... с цел да получа образование, за да употребя после своите сили за полза на скъпото ми отечество...” пише Каравелов в свое писмо. През 1861-1862г. той има вече ясни възгледи по отношение на освобождението на България. Убеден е, че свободата може да бъде извоювана по революционен път. Постепенно той се доказва в Русия като писател, публицист и фолклорист.
В началото на 1867г., когато на Балканите започва нова революционна криза – на остров Крит бушува въстание, в Сърбия се говори за война срещу Турция, пламенният патриот се отправя към Сърбия.В Белград, още същата година той основава Български комитет, чиято роля е да организира и ръководи сформирането на чети и прехвърлянето им от Сърбия в България. Каравелов става любим писател и на сръбския народ. Той изучава сръбски език до съвършенство, а Сърбия това става негов втори дом.
След като се отзовава на поканата на българската емиграция в Румъния, през 1969г. Любен Каравелов заминава в Букурещ. Тук той започва издаването на седмичния вестник „Свобода”, на който съавтор по-късно става Христо Ботев. По искане на турското правителство, вестникът спира да излиза в края на 1872г. През февруари 1873г. Каравелов започва издаването на вестник „Независимост”. И двете издания са били изцяло попити от революционните убеждения на патриота и са оказали огромно значение за организирането на емиграцията. От 1869 г. Каравелов е водач на българската революционна емиграция. Той идеализира хайдутството, въоръжената отбрана. Организатор е заедно с Левски и на тайните революционни комитети вътре в България.
От 15 януари 1875 г. Каравелов започва издаването на чисто научно и литературно списание "Знание", което излиза редовно до Руско-турската война. След освобождението през 1876г. той пренася печатницата си най-напред в Търново, а сетне в Русе и продължава изданието на „Знание”. Възнамерявал да започне нов голям вестник "Основа", за което поканил да му сътрудничи и Вазов . Но туберкулозата, която си спечелил от непосилния труд и мизерията, прекъснала неговия земен живот на 21 януари 1879 г. Погребали го тържествено до гроба на Караджата, името на когото някога издигна като лозунг на българската революционна емиграция. Гробът му стои и днес в Русе - забравен, обрасъл в бурени.

петък, 22 февруари 2008 г.

Еньовден

Еньовден е български народен празник, който се чества на 24 юни всяка година. На същата дата източно православната християнска църква чества деня на Йоан Кръстител и често обредите и традициите на двата празника се преплитат. В различните географски области името се произнася по различен начин — в Област София името на празника е Яневден, в Струга — Иванден, в Охрид — Ивъндън, във Великотърновско — Иван бильобер или Драгийка. Празникът съвпада с лятното слънцестоене, затова и много от поверията и обичаите са свързани с пътя на небесното светило и култа към него. На този ден своя имен ден празнуват всички с имена Йоан, Янко, Яни, Яна, Янка, Еньо.

Ритуали
Отнемане на плодородие от чужда нива или добитък .За Еньовден е характерно „грабенето“ (краденето) и „маменето“ на плодородието от нивите и добитъка, макар че ритуала се прави и на Гергьовден. Казват, че жени (баятелки, магьосници) отиват на чужда нива, събличат се голи и извършват различни ритуали. Тогава стръковете на нивата им се покланят. Прав остава само един стрък и това е царят на нивата. Тогава магьосницата го откъсва и го носи на своята нива или на нивата на този, който ѝ е поръчал „краденето“. Вярва се, че с царя тръгва и плодородието на нивата. За предпазване от такова „открадване“, срещу празника стопанинът сам жъне своята нива в средата или в четирите ъгъла, за да я намери житомамницата вече „обрана“.
Грижата за съхраняване на реколтата и страхът от природните сили са породили още един ритуал — забраната да се жъне на Еньовден. Според поверието този ден е „аталия“ (лош ден) и се вярва, че Свети Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника му, а е отишъл да работи.

Бране на билки
Смята се, че срещу Еньовден различните треви и билки придобиват по-силна лечебна сила, която с изгрева на слънцето изчезва. Затова било най-добре да се берат рано сутринта преди изгрев слънце. Преди изгрев слънце жените — баячки, магьосници, ходят сами и берат билки, с които после лекуват и правят магии. Набраните за зимата билки трябва да са „77 и половина“ — за всички болести и за „болестта без име“.
От набраните билки, между които на първо място е
еньовчето, жените правят еньовски китки и венци, вързани с червен конец. В някои райони правят толкова китки, колкото са членовете на семейството, наричат ги по именно и ги оставят през нощта навън. Сутринта по китката гадаят за здравето на този, комуто е наречена. Еньовските китки и венци се окачват на различни места из дома и през годината ги използват за лек — с тях кадят болните, запойват ги или ги окъпват с вода, в която са топили китките или венците. С тревите и цветята, набрани на празника, увиват голям еньовски венец, през който се провират всички за здраве. Той също се запазва и се използва за лекуване.
Докато билките, които се берат на Гергьовден се използват за лекуване на добитъка, то еньовденските билки се използват за лекуване на хората. С тях според народните вярвания се лекуват бездетни жени, прогонват се зли духове, правят се магии за любов и омраза
.

вторник, 19 февруари 2008 г.

Васил Левски

Васил Левски


Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Васил Левски.

Васил Левски
български революционер
Васил Левски
Роден: 18 юли 1837
Карлово, България
Починал: 18 февруари[1] 1873
София, България

Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостола на свободата, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой.

Съдържание

[скриване]

Прякори

Левски е най-малко известен с истинското си име („Васил Кунчев“) и с духовното си име (дякон Игнатий). Самият той се подписва в протоколите Дякон Левский („Левски“ идва от „лъв“), а съратниците му го наричат Васил Дякона или само Дякона. Други прозвища са Главния книжар, Тропчо, Драгойчо или арменското Ованес. Има и няколко турски псевдонима, като Аслан Дервишоолу Кърджалъ (документ на БРЦК — Букурещ, 16 юни 1872 г.; „аслан“ значи „лъв“) или ефенди Аслан Дервишоолу.

След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Ранни години

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка. Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя остават да се грижат за семейството.

От 1855 г. е послушник при вуйчо си Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.

Васил Левски сред другари от 2-ра българска легия в Белград 1867 г.
Васил Левски сред другари от 2-ра българска легия в Белград 1867 г.
Левски в 1868 година
Левски в 1868 година

Революционна дейност

През 1862 г.заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 18641866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.

Левски във Втората българска легия, 1867/68 г.
Левски във Втората българска легия, 1867/68 г.

През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (18671868). След разтурянето ѝ прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния.

Организиране на революционни комитети

След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа.

В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. На 7 януари (стар стил, Ивановден) 1872 г. основава в Троянския манастир първия монашески революционен комитет, чийто председател става йеромонах Макарий (от 1876 до 1897 г. игумен на манастира).

През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.

Залaвяне

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.

Спори се за името на предателя — поп Кръстю Никифоров (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин поп Луканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски. Съществуват и мнения, че предател не е имало.

Паметникът на Васил Левски в центъра на София
Паметникът на Васил Левски в центъра на София

Съдът осъжда Левски на смърт чрез обесване. На 18 февруари[1] (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

През 1956 г. при археологически разкопки в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.

Паметник на Левски, Карлово
Паметник на Левски, Карлово

Отношението към Левски днес

В България функционират три музея, посветени специално на Васил Левски. Това са Музеят „Васил Левски“ в Ловеч, Къкринското ханче и Националният музей "Васил Левски" в Карлово. Като музей е оформена и килията, в която той често е отсядал в Троянския манастир.

В момента портрети на Левски са поставени в кабинетите на президента и премиера на България, а и на много други политици. Левски виси на знаковото място, където са били портретите на цар Борис III и на Тодор Живков.

Избран е през 2007 г. за „най-великия българин“ на всички времена в първото издание на едноименното телевизионно шоу, проведено от Националната телевизия. За него са гласували почти 59 000 зрители. Със събраните средства от гласуването ще бъде издигнат негов паметник.

Бележки

  1. 1,0 1,1 Обесването на Васил Левски, 6 февруари 1873 г. по стар стил, отговаря на 18 февруари, а не на 19 по нов стил. Въпреки това годишнината от смъртта му по традиция се отбелязва на 19 февруари. За подробности вижте стар стил.

Приятелството

Това съчинение е много добре оформено и на мен лично много ми хареса и затова реших да го копирам и поставя в блога, за да го прочетете и вие. Дано да ви хареса.









Приятелството Огромна тема! Може сигурно томове да се изпишат по нея..., но аз като начинаещ,ще се побера само в няколко реда...или странички. Какво е приятелството? Нещо, с което храним душата си или утоляваме жаждата й,или може би нещо, което купуваме с пари? Не! То е прекрасен ценен дар. Трудно е да си намериш добър приятел, защотоважи това:“Интересуваме се от другите, когато те се интересуват отнас.”(Публилий Сур), а ако няма взаимни усилия, няма и приятелство. Но намеришли го - знаеш, че си имаш някой, който би ти подал ръка и в най-трудни за тебмоменти, някой, с когото можеш за споделиш тайните си. Добрият и истинският приятел остава завинаги, независимо от всичкиобстоятелства! Той никога няма да те подведе. Двамата с него можете да бродитеиз мечтите си, да преживявате лоши и добри мигове. Приятелят е винаги наразположение, по всяко време на денонощието. Понякога приятелската връзка е толкова хубава и чиста, че може да сесравни с любовта. Самата любов съдържа приятелството. На приятеля можеш дакажеш неща, които не си споделил и с родителите си. Приятелството е душевнопривличане. То прилича на красива ваза, в която има букет цветя, подарени взнак на обич и вярност. Цветя, които никога не увяхват. Имам много приятели - едни по-близки, други, не чак толкова...И една огромнагрупа от познати.И неприятели имам... Имах един приятел, който вече не е в моя приятелски кръг. Допаднахме си още отдетската градина. В училище сядахме на един чин. Учихме заедно, играехмезаедно, правихме куп щуротии заедно. С една дума-бяхме почти винаги заедно.Вярвах, че той ще си ми остане най-добър приятел...Вярвах в него, защото нямашедруг като него...беше, все едно, че сме родени заедно. Беше катоприказка...но...ето, че и тази приказка си имаше своя край! Някои хора казват,че истински приятели са тези, които са често заедно и че ако сте разделени, тоозначава, че не сте приятели. Аз не мисля така. Може би, разстоянието междуприятелите показва това, колко сте приятели. Това е един вид изпит за връзкатави. Преди година се разделихме-той учи сега на друго място или по-точно в другоучилище, но в същия град. Ето, че си пролича колко ми е бил приятел. Сега дорине си говорим...Той все е зает...дори на нова година, на хорото, той пак бешезает! Не дойде поне да ми честити Новата Година. Тогава не се съобразих с това,което е казал Обрегон: "Не се страхувай от неприятеля, който те напада,страхувай се от приятелите, които те ласкаят". Всичко се оказа, че е билолъжа... а аз съм бил основната част от нея...Тогава не ми направи впечатление,че и двамата сме прекалено еднакви, защото “Когато двамата партньори винаги сасъгласни един с друг, единият е излишен.”(Дейл Карнеги) И от това се поучих - да не бързам да лепя етикета "приятел"! Някога бяхприпрян и приемах приятелските клетви като чиста монета, наричах този, който мисе усмихне "приятел", и се чувствах щастлив и привилегирован. Но се научих дане пилея чувствата си, и да не наказвам себе си заради хора без лица...и бездуша. И сега съм убеден, че приятелството се доказва, че всеки е потенциаленпредател - докато докаже, че е приятел! ДА ДОКАЖЕ! За мен приятелството е лоялност преди всичко! ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО КАЗВА, ЧЕ МИ Е ПРИЯТЕЛ, НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА ВЗИМА ПУБЛИЧНОСТРАНАТА НА НЕПРИЯТЕЛИТЕ МИ - БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ ДАЛИ СЪМ ПРАВ! Това е основен закон, който много хора забравят, но по това се отличаватистинските приятели! Аз обаче не го забравям! И не бъда ли подкрепен - именатав шепичката ми оредяват - защото да застанеш редом до приятел е вътрешнанеобходимост, а не разум и полза...Защото има две неща - приятелството, илюбовта - при които разума, и ползата, а дори и истината - ги превръщат всделка и ги правят подли...Не можеш да обичаш, или да бъдеш приятел заради нещо- просто си приятел и обичаш - или не! Единственната трудност е, когато моиприятели се изправят един срещу друг - тогава наистина не зная какво да правя. Може би, една от най-големите пречки в приятелството е споренето, но то никогане помага...дори винаги вреди: “Ако спориш, лютиш се и противоречиш, можепонякога и да спечелиш, но победата ти ще бъде измама, защото никога няма даспечелиш благоразположението на опонента си"(Бен Франклин). Има и друго, по-важно и по-трудно изпълнимо: "Ако въобще има тайна на успеха,тя е в умението да разбираме гледната точка на другия, да се опитаме да видимнещата от неговия ъгъл, а след това от своя собствен?”(Хенри Форд), защото“Можеш да спечелиш повече приятели за два месеца, като искрено се интересувашот другите, отколкото за две години, като се опитваш да ги накараш да сеинтересуват от теб.”(Дейл Карнеги) Ето тук, отново ще използвам цитат и отново ще спомена името на Дейл Карнеги,защото той наистина е прав...и много конкретен: "Когато ходим за риба,неслагаме на кукичката ягода със сметана, както на нас ни харесва, а слагамечервей или скакалец пред устата на някоя риба и сякаш й казваме: “не ти ли сеиска да похапнеш от това?”Защо не полагаме същия здрав разум, когато сеопитваме да спечелим хората?" Мисля като за финал, да бъда по-нетрадиционен. Бих предпочел да завърша с едностихотворение на Таня Минчева Чимбулева - "Прозрение за приятелството", ТаняМинчева Чимбулева вместо това-да завърша с някое по-"изтъркано" заключение:Защо така се случва много често -привързваме се, с някой се сближим,а след това раняваме се тежкои нямаме кураж да си простим...Защо така е? Кой ще отговори?Защо е страшно да се раздадешна своите най-близки, скъпи хора?Ах, как боли, когато разбереш,че някой, на сърцето ти доверен,внезапно и без срам те е предал,оказал се подлец и лицемерен,нелепо обичта ти проиграл.Приятелството трудно се открива -до него водят хиляди сълзи...Защото всичко истински красивоизстрадва се, преди да се роди.

Васил Левски



Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. в гр. Карлово. Има двама по-малки братя – Христо и Петър, по-голяма сестра – Яна, и Мария, която е най-малка в семейството. Още от ранна възраст бъдещият апостол опознава тежкия и напрегнат живот на занаятчийското семейство. Баща му, Иван Кунчев, буден гайтанджия и бояджия, запада и умира, когато Левски е едва четиринадесетгодишен. Настъпилата сиромашия хвърля мрачната си сянка върху юношеската душа.
Грижата за препитанието на четиричленното семейство ляга изцяло върху майка му. Над чекръка и стана Гина Кунчева робува ден и нощ, за да осигури хляба на децата си. След като Васил завършва трите отделения на взаимното училище в родния си град, материалното положение на семейството подтиква Гина Кунчева да предаде своя син на грижите на брат си хаджи Василий, калугер от Хилендар-ския манастир, изпратен на служба в Карлово и неговата околия. Така момчето става послушник на вуйчо си, който го учи на църковна служба и две години го издържа в класното училище на Стара Загора.
Младият Васил проявява голяма любознателност, която става основен стремеж на юношеските му години. Тя се подхранва от любовта му към народа, която расте и укрепва толкова по-силно, колкото по-пълно опознава робската неволя и непосилните страдания на своя народ.
Тоя стремеж го ръководи през тежките години на послушниче-ството, той подхранва надеждите му по време на неговото дяконство, което той приема след уверението на вуйчо си, че ще го изпрати на учение в чужбина. Левски мечтае да служи на народа си чрез повече знания, чрез по-голяма наука, която иска да добие в Русия.
Но той вече е двадесет и четири годишен мъж. И вижда, че вуйчото не възнамерява да изпълни обещанието си. И когато търпението му се изчерпва, скъсва със своя роднина, вече станал архимандрит, и с надеждите, възлагани на него.
А между това народната борба се разгаря и обхваща все по-широки слоеве. Заедно с устрема към духовна независимост се разпалва и жаждата за политическа свобода. Недоволните народни маси започват да разбират необходимостта от организирани действия. Революционната идеология на националноосвободителното движение прави първите си стъпки. Раковски издига знамето на организирания бунт и изработва своя план за освобождение на България.
Животът сам разкрива пред наблюдателния поглед на младия дякон нови полета за дейност. Досегашното само е приспивало неговата воля за истинска служба на народа. Сега тоя народ го зове на решителна работа в името на свободата. Стремежите на най-онеправданите народни маси стават и негови стремежи.
Очевидно, преди още да постъпи в легията, в резултат на личните си усилия възмъжалият дякон намира смисъла и назначението на своя живот в беззаветната преданост, във всеотдайната обреченост на народа и на неговото освободително дело. „Аз съм посветил себе си —" пише той по-късно в едно свое писмо — на отечеството си още от 61-во лето (година) да му служа до смърт и да работя по народната воля."
Революционното дело ще стане за него най-голямо училище, в което ще израсте с цялото величие на своята прекрасна личност. Сега вече неговата цел е ясна и определена.
Убедил се в необходимостта да скъса с досегашния си живот и да се посвети на отечеството си, Левски смело и спокойно пристъпва към действие. През нощта на 3 март 1862 г. той напуска Карлово и през Пловдив се отправя за Белград, където Раковски организира вече легията.
Легията не постига своята крайна цел. Тя успява обаче да подчини за момент произволните и лични действия на организация и план и по този начин отбелязва началния момент в съзряването на една нова обществена мисъл у българина: борба за свобода чрез организиране на големи чети, които под единно ръководство да вдигнат народа на въстание.
Под стените на Белградската крепост Левски преминава първата обществена школа. В легията той оценява ролята на организацията и дисциплината. В лицето на Раковски открива идеален образец на беззаветен борец, готов на всички жертви в името на свободата и добруването на своя народ. А когато се опознава с повечето дейци по народното дело, той разбира цената на вътрешното единство, на единомислието, което сближава борците и ги прави силни в превъзмогване на пречките.
Така обществената мисъл, заедно с влиянието на Раковски и развитието на събитията определят по-нататъшното развитие в светоглгда на Левски. Отсега нататък борбата за народна свобода става негова висша цел, смисъл и съдържание на живота му. Организирането на чети, чрез които да се подигне народът на въстание, в момента за него е най-сигурното средство за постигане на освобождението.
Под стените на Белградската крепост е и бойното кръщение на Левски. В сраженията с турците той проявява голяма решителност и смелост. Тук при един скок получава и своето историческо прозвище Левски, с което живее в историята и в съзнанието на поколенията.
През пролетта на 1863 г. Левски се завръща в родния си град и след тримесечен затвор в Пловдив скъсва окончателно с дяконството. Решението му да захвърли расото, което фактически извършва още през 1862 г., е естествен резултат на неговото идейно развитие, а начинът, по който го прави, добива значение на обществена демонстрация на новите идеи, които го вълнуват.
На Великден, отрязал дългата си коса, в гражданско облекло, заел мястото на певеца, дякон Игнатий пее за последен път в църквата „Света Богородица". Изненадата и ефектът са огромни. Свикнал да обмисля внимателно всяко свое действие, очевидно празничният ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството, не са избрани случайно. Затова още Зах. Стоянов вижда в разстригването един смел протест срещу „пустото калугерство" и същевременно „нещо агитационно: нови хора и нови идеи са нужни на България".
След това събитие Левски не е могъл да остане повече в Карлово. Легалният период от своя живот той приключва като учител: близо две години прекарва в близкото село Войнягово, разположено в полите на Средна гора, и една непълна година в добруджанското село Ени-кьой, на пътя между Тулча и Бабадаг.
Годините на учителствуване, в които той се разкрива като вещ педагог, внесъл нови неща във възпитателната практика и училищната традиция, са години на изчакване сгодния момент за борба. През това време той работи за политическото осъзнаване на народа, вниква по-дълбоко в неговата душа и разбира още по-добре тежкото му положение.
От Еникьой той отива за кратко в Яш, откъдето прави опит, както се вижда от първото му запазено писмо, да се свърже с Раковски, за да се осведоми за неговите намерения.
Четири години след легията Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов, която е създадена в противодействие на политическата линия, следвана от образувания по това време Таен централен български комитет. Рожба на волята за съвместна борба на българи и ру-мъни, този комитет застъпва класовите интереси на средната търговска буржоазия и възлага надеждите си не на българския народ и неговата революционна борба, а на наивната вяра в добрата воля на султана и в съчувствието на великите европейски сили. Наистина той пръв изнася пред народните маси идеята за комитет и предвижда създаването на вътрешна организация, но не успява да приложи своята програма и освободителното движение продължава да следва бунтовната традиция на организираното хайдутство.
Когато Раковски се завръща в Румъния и узнава за извършеното в негово отсъствие, той се обявява против комитета. Събира разпръснатата революционна емиграция и разпалва борческия устрем на масите. Той изработва закон, с който подчинява хайдутските чети на организация и планова дейност. Въздействието, което упражнява пламенният патриот върху хайдутите, е огромно. Неговите идеи извършват преврат в душите и умовете на смелите борци. Планът за действие остава същият: към четите отвън ще се присъединят готови ядра, от съчувственици, за да поведат народа към обща въоръжена борба.
Започват се трескави приготовления за въоръжаване и подготовка на четите.
Четата на Панайот Хитов, главният войвода на всички чети, е първото от проектираните бойни ядра на Раковски. Оценил големите качества на Левски, той го налага на Панайот Хитов за знаменосец. Направеният избор е израз на доверие и на чест. На 28 април 1867 г. четата минава Дунава при Тутракан. Походът из Балкана е школа на издръжливост, на дисциплина, на организация. Левски навсякъде е пръв. Но масите са неподготвени, четите са малки и слаби и народът остава ням зрител на усилията на шепата храбреци. Тези мисли оставят дълбоки следи в съзнанието на Апостола и подготвят пътя за отричането му от четническата идеология.
Началото на последния и решителен прелом у Левски започва от Втората легия. Идеята за славянска федерация на Балканите ражда тази нова школа. Тя е едно от най-големите дела на Добродетелната дружина, която изразява интересите на богатите български търговци и земевладелци в Румъния и Русия. Наричана още Комитет на старите, Дружината съобразява дейността си с външната политика на руското царско правителство и образува отделен политически лагер сред българската емиграция. Заедно с договора за откриване на военно училище в Белград пратениците на Дружината се споразумяват със сърбите да образуват навсякъде из България комитети. Тия проекти обаче остават само на книга. И Добродетелната дружина, както и Тайният комитет нямат ясна представа за ролята и значението на вътрешната организация в борбата за свобода. Те възприемат тази идея под чужд тласък, без тя да отговаря на действителните цели на старите.
Легията трябва да подготви първия офицерски кадър за освободителната борба. Работата започва трескаво, с вяра и надежда в бъдещето, при пълната материална и морална подкрепа на Русия. И тук Левски е пръв. Но политическите сметки и шовинизмът на господствуващите клики в Сърбия провалят твърде скоро и този опит. Сръбските власти, които до първите успешни изпити крият неприязнените си отношения към легията, започват да полагат всички усилия да направят положението на легистите нетърпимо.
Левски, сериозно обезпокоен от работите в легията, в едно свое писмо до Найден Геров дава израз на мислите, които го вълнуват-. Загрижен за участта на другарите си, както и за съдбата на родината, той иска събраните патриоти да се използуват като революционна сила, която да вдигне народа на въстание. Тази задача беше поставил и Раковски на Първата легия. Но все пак желанието на Левски пръв да влезе в страната, за да посети и подготви предварително познатите си, е решителна стъпка напред в неговите разбирания. Той вече е дошъл до убеждението, че предварителната подготовка, макар и само за нуждите на четите, е необходима. Това му е подсказал и личният опит, придобит от похода из Балкана. При това предварителната подготовка, която иска да осъществи чрез доверието и най-широкото съдействие на познатите си, би подсилила възможностите за въстание, чийто главен двигател, разбира се, ще бъдат пак четите.
Левски не успява да осъществи намеренията си. Още същия месец той заболява тежко. Докато е на легло, той има възможност и време да се съсредоточи, да направи равносметка на придобития опит и да прозре бъдещата насока на освободителната борба. „Но пак Ви моля и познавам — пише той на Панайот Хитов -за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен. или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог. . ., ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си."
Апостола загатва на Хитов за оная мисъл, която изпълва съзнанието му и която предпочита да сподели в личен разговор с него. Той е прозрял не само насоката на освободителната борба, но и пътя на своята бъдеща дейност. Докато в писмото си до Н. Геров желанието му да отиде в България е във връзка с голямата му загриженост за участта на легията, а изпълнението му зависи от чужда воля, в писмото му до П.Хитов това желание е прераснало вече в решение. Левски е в началото на нов идеен прелом, който го довежда до съзнанието за необходимостта от предварителни действия вътре в страната. Новото не е уяснено в подробности, но те не са и съществени в случая. Бъдещият апостол е застанал пред идеята за една вътрешна революционна организация. Той е решил да отиде между народа и него най-напред да подготви за решителна борба. Той съзнава, че задачата, с която иска да се заеме, е тежка и отговорна, но ако сполучи, ще спечели за целия народ, ако пък не успее, ще погуби само себе си. За тая жертва той всякога е готов.
През втората половина на април 1868 г. Втората легия не съществува вече. Изгонен от Сърбия, Левски отива в Румъния, а после се връща отново в Сърбия, за да потърси приятелите си, забавили се, поради арестуването им от сръбските власти. В Зайчар обаче арестуват и него. В затвора той приключва равносметката на своя опит. Убеждава се окончателно, че на чужда помощ отвън не може и не бива повече да се разчита. Освободителното движение трябва да се облегне изцяло на своите собствени сили. Така съвсем естествено, по пътя на личния си опит Левски идва до съзнанието за необходимостта от самостоятелни действия. Ходът на събитията, от друга страна, затвърдява у него мисълта, че са необходими предварителна организация и революционна подготовка на народа вътре в страната. Трябва да мине още малко време, да узрее замисленото, за да може да ликвидира окончателно със старата тактика и да тръгне по нов път.
От Сърбия Левски се озовава във Влашко, където сред българската емиграция споделя с близки и познати своите мисли и търси почва за идеите, които го вълнуват. Тук, в кръга на младите, събрани около „Българското общество" в Букурещ, които се приближават до мисълта за самостойни организирани действия, Левски е разбран, тук той намира съчувствие и подкрепа. „Българското общество" в Букурещ, което подпомага всеки патриотичен почин, подкрепя и него, като му дава средства за пътуване и прехрана.
Към това време трябва да се отнесе запознаването и дружбата на Левски с Ботев. Двамата приятели живеят в една запустяла мелница край Букурещ и заедно споделят неволята и мизерията на изгнаническия живот.
Съвместният живот и дружбата им не са могли да не окажат влияние върху двамата великани на националноосвободителното движение.
На 11 декември 1868 г. с параход през Цариград Апостола предприема своята първа обиколка из България, която прекъсва, като се връща отново в Румъния, за да се снабди с прокламации, подписани от „Привременното правителство в Балкана", и някакво пълномощно. На 1 май 1869 г., след двумесечен престой в Румъния, той минава Дунава при Никопол и извършва втората си обиколка из България. Сега Апостола идва окончателно до убеждението, че в борбата за освобождение българският народ трябва да разчита преди всичко на собствените си сили и че за успеха на революцията е необходима продължителна, упорита и системна организационна работа сред самия народ. През тая обиколка той поставя сега основите на революционната организация в България, като изгражда първите революционни комитети в редица градове и села.
Проникнат от мисълта за изключителната роля на вътрешната организация, Левски се завръща в Румъния на 26 август 1869 г. с установено мнение по всички въпроси, които емиграцията би повдигнала във връзка с неговата работа, освен това той не говори вече само от свое име, а и от името на организирания народ. Облегнат на него и изпълнен с вяра в успеха, той желае да убеди емиграцията в правотата на своето дело и в необходимостта да се следва избраният път. Главната му грижа сега е да обедини усилията на революционната емиграция, за да се осигури успехът на освободителното дело.
Усилията на Левски не отиват напразно. Продължителните разисквания и спорове с идейните течения от кръга на младите го сближават с групата на Любен Каравелов, която споделя неговите идеи и му дава своята подкрепа и сътрудничество. Каравелов и другарите му първи от емиграцията оценяват историческата необходимост на избрания от Апостола път, присъединяват се към неговото дело и с това подпомагат укрепването на престижа му сред народа.
Новият и най-важен етап в развитието на националноосвободителното движение - полагане основите на комитетската мрежа в страната - сближава двамата водачи и извиква на живот Българския революционен централен комитет (БРЦК), чието начало трябва да се отнесе към есента на 1869 г. Създаването на Централния комитет е дело на Левски и Каравелов, които най-добре са разбирали необходимостта и значението на един централен ръководен орган на национално-освободителното движение. Неговото създаване е неразривно свързано с възникването на вътрешната революционна организация, чиято необходимост като най-висш етап в развитието на революционното движение Каравелов напълно е споделял.
На 27 май 1870 г. след близо едногодишен престой в Румъния Левски прехвърля Дунава при Гюргево, за да започне своята трета и най-продължителна обиколка из страната. Сега той разширява ко-митетската мрежа, укрепва революционната организация, провъзгласява комитета в Ловеч за Централен комитет на вътрешната организация, изработва революционния проектоустав - основния закон на организацията — и въвежда в работа двамата си помощници — Димитър Общи и Ангел Кънчев.
За четвърти и последен път Апостола прекъсва своята дейност и отива в Букурещ през пролетта на 1872 г., за да участвува в общото събрание на представителите на комитетските организации в България и чужбина.
На това събрание, организирано най-грижливо от Левски, се одобрява и приема уставът на организацията, изработен от него. На последното заседание, състояло се на 5 май, събранието избира Караве-лов за председател на Централния комитет, а Васил Левски - „за главен апостол на цяла България, Тракия и Македония". Като член на Централния комитет Апостола получава неограничена власт в България да подготви революцията.
Събранието възприема неговите схващания и делото му намира всеобщо признание. Пътят, по който той вече бе повел народа към свободата, се утвърждава като историческа необходимост. И пак на Левски е възложено да доведе докрай делото на народното освобождение.
Доволен, той се завръща на 1 юли 1872 г. в България и веднага разпраща отпечатания вече устав и специалното окръжно на Централния комитет до местните комитети. Неговите по-нататъшни усилия се насочват към укрепване на революционната организация, която сега той групира в отделни окръжни комитети, на които предоставя голяма свобода на действие и възможността да проявяват инициатива.
Своеволното нападение на държавното съкровище от Димитър Общи в Арабаконашкия проход и разгромът на организацията турят край на удивителната дейност на великия Апостол. Неукротимият и безстрашен сеяч на революцията е заловен и завършва своя героичен живот на бесилката край София.
В цялата си извънредно богата дейност, която протича при най-сложни и тежки обстоятелства, Левски се разкрива като велик организатор, идеолог и вожд на националната революция. Той поразява с дълбокия си реализъм, с голямата си проницателност, с изключителното си съзнание за дълг и отговорност пред освободителното дело на своя народ. Бележитият революционер не изневерява на себе си и на своя революционен дълг до сетния си час, когато при крайно тежки обстоятелства е изправен пред извънредния съд в София, а след това на бесилката.
Великият син на народа извежда освободителното дело на нов и широк път. Следвайки развитието и практиката на националноосвобо-дителното движение, самостоятелно, по свой път, той поставя основите на нов етап в идеологията на революционното движение. Левски изтъква, че в борбата за свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви, организира и въоръжи. Идеята за общонародно въстание, подготвено от вътрешната революционна организация, принадлежи на Левски. Тя назрява в развитието на освободителната борба, но неговата заслуга е, че той прозря историческата й роля и я осъществява със замаха на голям народен водач.
Никой преди него не схваща значението и ролята на вътрешната революционна организация, защото никой не разчита в освободителното дело само на собствените сили на народа. Апостола провъзгласява пълната независимост на освободителното движение, което занапред трябваше да разчита на вътрешната революционна организация и боевата подготовка на поробения народ. Левски полага върховни усилия да възпита, организира и въоръжи народа за решителната борба.
Организационната система, която той изгражда, има следния вид: върховното ръководство принадлежи на Централния комитет, който е избраник и пълномощник на народа и революционната организация. Частните комитети по села и градове са непосредствените изразители на революционната идея сред народа. Те творят организационния живот в страната и са преките деятели на революцията. Те са равноправни помежду си и се намират в преки отношения с Централния комитет. По-късно Левски преминава към децентрализация на организацията и създава първите революционни окръзи или окръжни центрове, както той ги нарича. Извършената промяна е един по-висш етап в развитието на организацията. Тайната полиция е екзекутивната сила на организацията, а войводите, избрани чрез състезателен изпит, са военните ръководители на народа.
Тая най-обща схема, почиваща на принципа на демократичния централизъм, не изчерпва огромното значение на организацията. Тя не дава ясна представа за голямото богатство от подробности, нито за оня живот, който организацията осъществява в своето развитие. Като цяло обаче тя разкрива не само организационния гений на Апостола, но и революционната стихия на българина, защото бе рожба на българската действителност.
Левски съчетава организатора и човека на делото с идеолога и стратега. Той е не само велик организатор и масовик, но и призваният законодател на революцията. Пръв от всички схваща необходимостта от един писан закон и се заема да го изработи. Той създава революционния проектоустав, в който неговата мисъл и дело намират конкретен израз. Затова и този устав е не само един организационен правилник, а цяла политическа програма, в която обществената мисъл преди Освобождението се издига до най-големите си върхове.
Три основни двигателя вдъхновяват мисълта и ръководят дейността на Апостола: любов към народа, култ към свободата и дълбока вяра, че освободеното отечество ще има най-съвършена уредба.
Любовта към изстрадалия народ е единственото чувство, което вълнува неговото сърце, и главният подтик, който възпламенява волята му за подвиг. Пред любовта към народа — според него — трябва да се смири „и най-малката гордост"; пред тая любов няма място за тщеславие и суета. Левски гори само от едно желание — да види отечеството си свободно, па после „ако щат го нареди да пасе и патките". Неговата възвишена и дълбока обич към народа не очаква и не търси признание, облаги, привилегии. Неговата жертвена готовност е все-отдайна, безгранична. „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв" — заявява големият революционер.
Излязъл сам от народа, Апостолът разбира най-дълбоко неговата душа и нито в един миг от своя живот не се дели от него. Още в началото на своята дейност той се убеждава, че всеки революционен почин без предварителната подготовка на народа е обречен на неуспех. По-късно при всяко свое по-значително действие той изхожда, както сам се изразява, от „свободното народно решение". Убеден и последователен революционер демократ, Левски вярва преди всичко в „естествената сила на народа". От друга страна, той е убеден, че революцията не може да успее, ако народът не стане сам господар на собствената си съдба.
И затова той иска всички почини да излизат от народа, т.е. от този, който е готов да умре за своята свобода, а не от емиграцията отвъд Дунава, чието значение и роля обаче той не подценява. Чувството за дълг и отговорност пред народа го правят естествен враг на всяко самовластие и убеден привърженик на съзнателната дисциплина и единството между дейците и работниците на освободителното дело.
Твърде характерен е в това отношение случаят с проектоустава. Още преди да пристъпи към неговото изработване, Левски споделя замислите си с най-близките и предани дейци на движението. След написването му той го разпраща до отделни дейци и комитети в страната и чужбина да изкажат писмено мнението си и да направят предложение за изменения и допълнения. И чак след това свиква общо събрание в Букурещ от представителите на цялата организация в страната и чужбина, което да разгледа и приеме революционния проектоустав.
Великият Апостол определя ясно и категорично целта на борбата „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)."
Едновременно с борбата за политическа свобода Левски иска „с един труд", както сам се изразява, да се осъществи и нов съвършен обществен строй, на чието знаме да пише „Свята и чиста република".
Борбата е насочена не само срещу господствуващата турска феодална класа, но и срещу нейните крепители — българските чорбаджии. Обръщайки се към тях, той казва: „Чакаме ви да усетите горчивите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло. То не! Вий му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Решили сме се: или да ви съберем, или да ви поразим!"
По своему, със свойствената си яснота и сила на израза, Левски разкрива същината на своята идеология. „Време е - пише той -с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина да убива? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба?" Народните усилия според него трябва така да се насочат, че с един труд, с едни и същи жертви, без да става нужда да се води втора борба, да се извоюва едновременно с политическото и социалното освобождение. Той мечтае, както се изрази на времето Георги Бакалов, „с един удар да освободи България от бъдещата класова война, да разреши едновременно и задачата на своята епоха, и задачата на бъдещето". Народната революция според Левски трябва да извърши коренно преобразование, като не само срине феодално-крепостническата обществена система, но и завинаги избави народа от всяко робство и от всяка социална несправедливост.
И затова, когато говори за „свята и чиста република", Левски има пред вид не толкова формата на управлението, а самия обществен строй; неговата република е „демократска" република, в която народът ще бъде пълен господар на собствената си съдба, тя е „многотрайна държава, изградена по новото зидане", както той се изразява в едно от писмата си. И както Ботев се бори да се построи животът на народа „по принципите на най-новата наука за свободата", така и Левски воюва за едно общество, в което ще бъдат унищожени експлоатацията и социалното неравенство.
Чужд на шовинизма, Апостола заявява: „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност." Всички народи в България ще живеят „под едни чисти и свети закони", без да се изключват и самите турци: „Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони." Всички народности „ще бъдат равноправни във всяко отношение", а след освобождението „ще спадат под един общ закон", който „ще се избере с висшегласие от всичките народности". Възненавидял всяка тирания, Апостола смята републиката за най-съвършена форма на управление. В устава той отправя категорично предупреждение към враговете на републиката и демокрацията: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система — демократска република — и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна (монархична) система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт."
Въпреки горчивия си опит Апостола е убеден привърженик на задружната борба на славянските и балканските народи за свобода и демокрация. „Ръката си подаваме всекиму, който ще пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка" — пише той на Каравелов, като има пред вид „нашите братя сърби", както сам се изразява в същото писмо. Велик реалист, Левски не се отказва и „от помощта на дявола", но разчита преди всичко на собствените сили на своя народ.
Като заявява, че на българското знаме ще бъде написано „свята и чиста република", той допълва: „Същото желаеме на братята сърби, румънци, черногорци и пр." Като краен идеал на балканските народи той посочва осъществяването на една обща „Балканска република", както сам я нарича.
Изпълнен с безгранична вяра в силите на народа, срещу които „не може противостоя и най-силната стихия", великият Апостол си представя освободеното отечество като една съвършена страна, която, както той се изразява, „ще гърми най-бляскаво като единична държава в цяла Европа".
Пътят към това светло бъдеще е само един -- „Свобода чиста или смърт". Свободата е върховно благо. Тя е „най-святата работа на човека" — бележи Левски в едно свое писмо — и от раждането до смъртта му трябва „да му бъде едничката му грижа". Робството е „най-противно на човечеството". Във „века на свободата и равноправието всеки притеснен и потъпкан", заявява Апостола, се стреми да разкъса робските вериги от врата си и напъва всички сили да отхвърли от себе си „жа-лостното и срамно име роб".
Кървавите и сирстински сълзи на поробения народ се леят върху главите на всички, които търпят робската неволя. Тежестта на задачата и несигурността на успеха в борбата за свобода не оправдават бездействието. „Чисто народният човек - пише Левски на Панайот Хитов — се бори, докогато може, да избави своя народ и ако не сполучи, трябва да умре в народната си работа." Пред „чистата свобода" според Апостола и най-голямата жертва е малка. За да се издигне обаче „храмът на истината и правата свобода", трябва преди всичко да се събори “деспотско-тиранската система" на потисника.
Васил Левски е докрай последователен революционер-демократ, Апостола влага своя голям принос в революционно-демократичната идеология на националноосвободителното движение. Велик патриот реалист, той вярва безгранично в силите на народа и поставя успеха на революцията в пълна зависимост от организацията, дисциплината и цялостната и системна подготовка на народа. В изграждането, а по-късно и при преустройството на организацията той изхожда от принципа на демократичния централизъм и я подчинява на волята и разума на колектива. На отделния деец той поставя нови изисквания в зависимост от новия етап от освободителната борба: съзнателност и дълбока убеденост, революционна бдителност и постоянство, преданост и чистота, проверка и изпит на хората, критика и самокритика в отношенията и работата на дейците.
Васил Левски издига на по-висок етап и военно-революционната идеология на националноосвободителното движение. Той ратува за изграждането на боеспособна въстаническа армия, която според него трябва да почива на здрава организационна основа, да има добри командни кадри и да бъде добре въоръжена и подготвена не само за партизански, но и за редовни бойни действия.
Апостола на свободата е привърженик на настъпателната стратегия с оглед да се постигнат бързи и решителни резултати. Той схваща голямото морално значение на своевременното вземане и задържане на инициативата от въстаниците.
В областта на тактиката Левски също придава решаващо значение на настъпателния бой, но предвижда при необходимост прибягването и до отбрана и изтъква особеното значение на селищата като упорни пунктове. Той предвижда провеждането и на партизански действия в тила на противника с цел да се постигне неговото разстройване
Апостола е най-съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. Затова у него няма колебания, няма раздвоение, няма връщане назад. Вдъхновен от безгранична обич към България и от желанието да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост и такт, с непостижимо себеотрицание и с неизчерпаема воля за борба и подвиг.
Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност, нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание. А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух.
Идеите, делото, легендарният живот на Васил Левски, Апостола на свободата, са велик и вдъхновяващ патриотичен пример за българския народ. Великото му дело и светлият пример на неговия живог ще останат завинаги в съзнанието на българския народ и ще изпълват поколенията с най-дълбока обич и признателност.