След малко моите нещастници ще започнат първите си публикации в блога. Бъдете милостиви и не се отчайвайте от писанията им... Те са много ученолюбиви, познават азбуката и даже могат да сричат. Ето тук са в МБАЛ, т.е. в болница и ще предават капачки...
За съжаление липсват на снимката Иванина, Ивана, Бояна и .....
Стартът започва при 44872 прегледа. А днес е 25.11.2016г., 11:09 часа.
На днешната дата се навършват 116 години от рождението на автора на една от най-любимите книги в света - Антоан дьо Сент-Екзюпери, "бащата" на Малкия принц.
Антоан дьо Сент-Екзюпери е роден на 29 юни 1900 г. в старо френско благородническо семейство. Баща му умира от мозъчен кръвоизлив през 1904 г. По-голяма част от младостта си Антоан прекарва при леля си по майчина линия. Обитавайки последователно Лион и Санкт Мориц дьо Реманс, бъдещият автор на „Малкият принц“ живее в среда, която представлява за него източник на литературно вдъхновение. Именно в Санкт Мориц той открива другата голяма страст на живота си — авиацията. Там през юли 1912 г. се запознава с Габриел Вроблевски-Салвез, който го „кръщава“ във въздуха.
При постъпването си като войник е назначен в първи авиационен полк в Страсбург, където със свои средства завършва гражданското авиационно дружество, което дели летището с военното. След много перипетии Екзюпери получава разрешение от командира на своята част да започне интензивна летателна подготовка, след което е преназначен в 37-ми авиополк в Рабат и през 1921 г. получава пилотски диплом. Преместен е в Бурже, където катастрофира и получава много тежки черепни увреждания.
След краткото си присъствие във военната авиация започва да лети в обществения транспорт. През 1926 г. Дидие Дора му поверява един „Бреге-14“ по линията Тулуза — Казабланка. Малко по-късно Екзюпери е прехвърлен по маршрута Казабланка — Дакар. Става шеф на авиобазата Кап Жюби — труден пост, атакуван едновременно от злонамереността на испанската власт в Рио де Оре и враждебността на мавританските племена, които са в пълно разцепление. През 16-те месеца, прекарани в Кап Жюби, Екзюпери 14 пъти оказва съдействие при много деликатни обстоятелства на екипажи, кацнали с повредени самолети в пустинята. За това на 7 април 1930 г. става Кавалер на Почетния легион.
При избухването на Втората световна война започват непрестанните му опити да се върне като действащ пилот във военната авиация. Успява наполовина и не без трудности — назначен е в разузнавателна авиогрупа и изпълнява 7 разузнавателни мисии между март и юни 1940 г. Получава военен кръст и е демобилизиран малко след примирието. Когато неговата авиогрупа е разположена в Северна Африка през 1943 г., Екзюпери успява с много усилия да се включи в нея. Станал командир, на 21 юли същата година той извършва първия си полет над окупирана Франция. По-късно му забраняват да лети поради възрастта му, но след задействане на старите си връзки с командването Екзюпери успява да си издейства още няколко разузнавателни полета. След един от тях на 31 юли 1944 г. над Югоизточна Франция, Антоан дьо Сент-Екзюпери не се завръща в базата си. Мистериозно изчезване
И досега продължават споровете за мястото на гибелта на пилота-писател. В последния си полет той изчезва някъде между Корсика и френската Ривиера над Средиземно море. Версиите са три. Според първата "Лайтнингът" на Екзюпери е свален над морето от немски изтребители. Втората е подозрителна — някой е предизвикал катастрофата. Третата версия твърди, че от старите си рани Екзюпери е загубил съзнание над морето, а не е изключено и сам да е посегнал на живота си.
През 1992 г. предполагаемото място на морското дъно е проверено, но водолазите не успяват да открият останки от изтребителя-разузнавач на знаменития френски писател. През април 2004 г. останките от „Лайтнинга“ на Екзюпери са намерени от водолази край Марсилия шест десетилетия, след като на 31 юли 1944 г. неговият самолет изчезва безследно в Средиземно море.
Неговите романи, без да са напълно автобиографични, са вдъхновени от жизнения му път на пилот. Най-значителният му литературен успех е философско-поетичната приказка „Малкият принц“ (1943) — разказ с изключителна хуманност, която и в наши дни не е изгубила своята актуалност.
На 15 април тази година, ние и групата ни по съвременни танци отидохме на квалификация за световно първенство в град Пловдив. Спечелихме квота за световното първенство "World dance masters", което се проведе в периода 25-30 май.
За да отидем на това състезание, трябваше да платим доста голяма сума, която не беше по силите ни. Правихме благотворителни концерти, каузи и така успяхме да платим суровата сума и с много упорити тренировки, отидохме. На 24 май, рано сутринта в 6 без 20 се събрахме на гарата в Бургас. Хванахме влак и след 5 часа пристигнахме в Пловдив. Там ни чакаха други български групи, с които се качихме в автобус и с него пътувахме 28 часа . Беше много изморително и трудно ,защото пътят беше тежък, но със сигурност си заслужаваше. Правихме кратки почивки и си купувахме храна. Обикновено в 3 часа посред нощ трябваше да минаваме граница, трябваше да слизаме от автобуса и да минаваме през една малка стаичка за проверка на документите (интересното беше, че излизайки от стаичката ние прекрачихме границата с левия крак, вярвахме, че това ще ни даде късмет за състезанието). На всяка граница ни събуждаха, за да покажем документите си за самоличност, а в предвид тясното и неудобно пространство и факта, че току-що си бяхме намерили място за спане, меко казано не беше приятно. Но всичко това - дългият път, тясното пространство, мрънкащите хора, недоспиването, определено си заслужаваше. В момента, в който пристигнахме и видяхме морето и невероятния ни хотел, неприятното чувство от пътя се изпари. Шофьорът ни беше доста неориентиран, особено в района на градчето и съответно се загубихме. Но въпреки всичко се оправихме с посоките и пристигнахме благополучно. А самото място, на което бяхме, беше просто невероятно красиво.
Настанихме се в хотела и имахме време за почивка. което можехме да прекараме, както преценим. На първия ден ходихме на откриването на състезанието. Събитието представляваше плажно парти и на нас наистина много ни хареса .
На следващия ден от престоя ни нямахме танци, но за сметка на това имахме организирани страхотни "workshops" с преподаватели от различни държави и дори континенти, преподаващи различни стилове. След това се разходихме из града, който беше невероятно красив и със забележителна старинна архитектура.
Отидохме да видим залата, в която щяхме да танцуваме. Останахме поразени. Беше страхотна. Много голяма, красива и бляскава. А в момента, в който видяхме танцьорите определено сверихме часовника си с най-добрите.
На следващия ден трябваше да изпълним всичките ни танци на голямата сцена. Беше доста изморително.Отидохме в залата още рано, рано - в 7:30. Там бяхме цял ден, някъде до към 8:15 вечерта беше последният ни танц. Накрая бяхме много изморени и притеснени, защото конкуренцията беше огромна. В последният ден от състезанието беше награждаването. В началото на церемонията излъчиха на голяма видео стена, клип, който представяше състезанието,беше невероятен.Ето и линк към него: https://www.youtube.com/watch?v=8COB7pZ7JSU Бяхме много развълнувани и не очаквахме да спечелим нещо, но ето че изненадващо съобщиха, че се класираме на второ място за групов танц и трето за формация.
Самото състезание беше невероятно дори само като усещане. В него взеха участие 5500 танцьори от 20 страни /България, Германия, Австрия, Южна Африка, Полша, Чехия... и още много/. За съжаление нямахме възможност да се запознаем с танцьори от други държави, но все пак беше интересно. През почивките гледахме изпълненията на другите участници - бяха наистина много добри, технични и изключително изразителни в танците си. Дори и самата хореография да не толкова добра сама по себе си, начина, по който беше изпълнена я правеше незабележима. Много сме доволни от всичко това, през което преминахме (тежкият път на отиване и на връщане, многото усилия и тренировки и опитът, който получихме от това уникално състезание). Това преживяване беше неповторимо. Изготвено от:Диана Шаповалова VIIб Надежда Шаповалова VIIб Кристина Петрова VIIб Катина Бойкова VIIа
25-05-2016 Начало → Мнения → Проф. Валери Стефанов, литератор: Освен за химни и манифестации празникът е и време за равносметки
Оцелели сме като народ, защото сме опазили езика и вярата
Проф. Валери Стефанов, литератор: Освен за химни и манифестации празникът е и време за равносметки
Яна Йорданова - вторник, 24-05-2016 - 18:57
Всеки неграмотен човек е знак за колективния ни провал. Сред бабаитите на деня учителят става все по-уязвима фигура.
Визитка: Роден е през 1958 г. От 1984 г. е преподавател в СУ „Свети Климент Охридски” Бил е ръководител на Катедрата по българска литература и декан на Факултета по славянски филологии Доктор на филологическите науки Професор по история на българската литература. Автор на десетки литературоведски и художествени книги
- Проф. Стефанов, като че ли винаги покрай 24 май си спомняме, че духът и писмеността са преди всичко. В останалото време пък си повтаряме колко сме неграмотни, бездуховни. Защо се получава така?
- Празникът е времето на емоциите. Празникът ни среща със съдбовни събития и с високи колективни каузи. С особена сила това се отнася до 24 май – деня на писмеността и просветата. В този ден отдаваме почит към словото като строителен елемент на света и като гарант за националната ни идентичност. Езикът и писмеността са граници, белези на различие, а различието е особена ценност. Ако сме оцелели като народ в дни на върховни изпитания, то е защото сме опазили две неща – езика и вярата. Освен за химни и манифестации празникът е и време за размисъл, за равносметки. Тук има място и за горчивина, защото лесно може да се види собственото ни духовно занемаряване. Неграмотността е опасност за обществото, защото е непродуктивна, разрушителна. Всеки неграмотен човек, а те непрестанно нарастват, е знак за колективния ни провал. Хиляди български деца, най-вече от етническите малцинства, не знаят да пишат и да четат и това ги обрича на тотално социално изключване. - Има ли място за култура в днешни дни или по-скоро празникът е поредният почивен ден за нас?
- В един широк смисъл култура е целият създаден от нас свят, форматите, които сме наложили на нашия живот и ценностите, които го управляват. Културата е нашата преданост към традициите, към славните завети на дедите. В по-тесен смисъл националната култура е съзидание на специфични духовни ценности, духът на един народ, който проговаря чрез музика, танц, слово, песни, предметна пластика... Българският народ е дал силни доказателства за творческа мощ. Но през вековете той е показал, че разрушението и отрицанието също са му присъщи. Всяко силно творческо постижение е повод за празник, то само по себе си е празнуване на духовна мощ, разгръщане на творческия ни потенциал. Но трябва да си изработим критерии за истинските ценности и за фалшификатите. Понеже много се хвалихме с успеха на „Евровизия“, нека поне за миг да се запитаме какво общо има този целофанен кич с българската култура, с нейните традиции, с таланта по принцип... Под имената на различните държави дефилираше цялата посредственост на пластмасовата цивилизация. Да си успешен във форуми на посредствеността и масовото оглупяване, не е за хвалба. В света работят огромни и коварни машини за масово оглупяване, това не е тайна. - Осъзнаваме ли чудото на езика според вас и изобщо как се промени той през последните години?
- Националният език освен средство за разбиране между група от хора е и колективна ценност. Той е могъщ белег за идентификация и затова неговата красота, пластика, дълбочина са ревниво прославяни. Езикът запада тогава, когато народът, който е негов носител, се занемари, когато духът вече не може да го крепи. Блясъкът на българския език помръква, защото има все по-малко хора, които да го пазят, да го разпалват, да говорят и пишат красиво и мъдро. Могъщата река на глобализацията и профанизацията е заляла бистрите потоци на българския език и не е далеч времето, когато ще ги погълне. В споделената езикова нищета хората се смаляват духовно, нямат шанс да порастат. Джуджетата на днешната българска действителност не знаят, че езикът е арматурата, която държи света и го пази от сриване. Но в един закъснял ден и това ще разберат. - Често се спори кой е истинският национален празник на България. Вие на какво мнение сте и изобщо има ли място за подобни дебати днес?
- Националният празник не може да се декретира от някаква висша сила и да санкционира пределна истина. Националният празник по принцип следва да се опре на дата, която бележи някакво съдбовно значимо събитие за общността. За мен Трети март е достатъчно убедителна дата. Колкото и да е оспорвана по различни причини, тя учредява битието на новата българска държава, задава нови перспективи пред българския народ. Той се захваща да гради и както знаем, до голяма степен успява. Не датите правят празниците, а хората, способността им да съзидават и отстояват ценностите. - Кои са духовните ни апостоли днес и има ли такива в обществото ни?
- Днес ние казваме, че Възраждането ни е имало своите огнени апостоли, че модерна България е намерила своите мъдри строители. Гордеем се с тях, носим портретите им, опитваме се да следваме делата им. Лошото е друго – когато колективната посредственост е актуална норма, индивидуалният талант е лесно пренебрежим. Медийната цивилизация може да направи от нищожеството слон, а от божествения талант жалка периферия. Да не забравяме, че апостолът е вестител, посредник между някаква съдбовна небесна истина и общността, която се нуждае от спасение. Ако днес няма апостоли, това означава, че светът не се нуждае от истината, а от лъжата. Означава, че спасението не е актуален хоризонт на живота ни. - Като се замислите, къде остана мястото на българския учител?
- Всяко общество се гради върху система от ценности и от авторитети, които ги въплъщават и представляват. Българският учител следва да притежава висок обществен авторитет, да бъде ключова фигура в систематиката на ценностите. Дали днес това е така, е лесно да се отговори – в масовите си реализации българският учител е смален до обикновен администратор на образователни процеси и процедури. Децата са склонни да го подценяват, а родителите често му се отблагодаряват с агресия, направо с шамари. Дори само един подобен случай вече е готов да срине респекта, да направи уродливи отношенията. Когато образованието се откъсне от възпитанието и респектът пред авторитета, катастрофата е неизбежна. А в България точно това се случва. Сред бабаитите на деня учителят става все по-уязвима фигура, каквито и високи приказки да се изричат за него по празниците. И това изтласкване е чудовищно.
- Често си говорим за незнанието и неграмотността. Как гледате на поредната истерия покрай матурите - изтичане, купуване на отговорите, таен пакет от мерки, хванати преписвачи...
- Матурите като административна и технологична битка с преписвачите – това е крещящата видимост на провала в българското образование. Това означава, че училището е подготвяло децата не да знаят, а да лъжат. Това означава, че целта не е знанието, а изпитите, възможността да се „вземат”. Българското училище не упражнява страстта към знанието, не култивира радостта от него. Полуграмотни хора се борят със Системата и превръщат тази своя успешна борба в модел за целия си живот. Те вярват, че с лъжата не само се живее, с нея се и просперира. Забелязал съм при моите студенти, че когато ги оставя сами да изберат един от въпросите си на изпита и дори предварително да го подготвят, резултатите не са особено впечатляващи. Което означава, че всеки пледира за свободата, но когато я получи, се суети какво да прави с нея. Свободата е инструмент, с който можеш да направиш нещо по-различно със себе си. Но може и нищо да не направиш, да бъдеш като освободена овца, която блее и настоятелно си търси господаря.
- Какви са очакванията ви, все пак става дума за хора, които ще кандидатстват в университет?
- Пред университетите вече няма бариери, нито летви за прескачане. Всички са зад бариерата в една суматоха, където неграмотността и интелектуалната немощ имат застрашително висок процент. Университетите са на път да станат забавачници, където част от хората трябва да си доучват това, което са пропуснали в училище. Вместо крачки напред ни чакат крачки назад, за да си обезпечим бройките и субсидиите. Тъй като много се говори за качество – качество се прави с качествени хора, а не с празни приказки.
- Каква тогава е рецептата срещу незнанието? И изобщо как да бъдат мотивирани младите хора да учат, да четат?
- Налице е стресиращ мотивационен провал. Българското училище въобще не разяснява на младите хора защо те са „запрени” в училището, какво правят в него. Всичко минава под знака на принудата и стискането на зъби – дванадесет години са много време, но ще се търпи и ще се издържи. Заклещени от дисциплинарните изисквания, младите хора намразват институцията, отегчават се от нея, от бездарието й. А тези отворени към света хора трябва да повярват в знанието, в неговата сила, в радостта от него. Образователната система в този й вид е на повече от два века и е време да бъде реформирана в съответствие с новата технологична среда, според новите средства за комуникация.
- С какво се занимавате в момента? Коя е темата, с която бихте се захванали, творческото ви предизвикателство?
- Съвсем наскоро, след няколко дни, излиза новата ми книга „Поетика на любовта”. Тя е опит да се изследват емоционалните територии на човека по протежение на хилядолетната му история. Любовта е индивидуално състояние, но тя е плод и на емоционалната култура на едно общество. В общества, доминирани от омразата, страха, подозрителността... любовта е презирана и маргинализирана ценност. Добре знаем, че християнството се е утвърдило чрез доктрината на апостол Павел за силата на любовта. Днес сме обгърнати от семпли представи и от вулгарни езици, които са симптоми за емоционална немощ, за психически проблеми. В училище с дисциплинарно настървение говорим за спецификата на едноклетъчните организми, но не и за драматургията на човешката интимност, за културата на тялото... Затова широките народни маси смятат, че любовта е шлагер от миналото, който следва да бъде забравен. Аз твърдя друго – ако не инвестираме в любовта, омразата ще инвестира в нас и ще ни върне в неизбежното – в горите, откъдето сме тръгнали.
На всеки се е случвало поне веднъж да вижда уникални и ръчно изработени бутикови неща, наподобяващи различни неща от природата, и не само.
От около три години Бургас също си има свой подобен бутик, а сръчните и работливи ръце на майстора зад него, не спират да надграждат идеи и реализирането им. Росица Станкова е млада, но това, което е постигнала чрез бутик „Рос Валенти“, може да засенчи далеч по-опитни творци.
Бургазлийката изработва неповторими подаръци, цветя, декори и т.н. с подръчни материали и то единствено с помощта на двете си ръце. Всичко, сътворено от нея, е абсолютно уникално и по-предназначение – изцяло съобразено с човека, за когото го прави. И във всичко влага цялото старание и труд. Вдъхновението й да се захване с това занимание, също е интересно.
Когато даден човек получи подарък цветя, например, след около седмица, те вече са увехнали. За да запази по-дълго спомените от тях, тя им дава вечен живот, изработвайки красиви букети от изкуствени материали, често украсени с шоколадови лакомства.
Така и започнала, като отначало просто екепериментирала. Първоначално нямала нагласи, че в бъдеще ще развие това изкуство. „Цветята, трябва да останат живи и да красят, не да се откъсват“, смята Роси. Някои неща ги прави бързо, други искат повече време, цветята например прави от хартия, кошниците – от кашпи.
Работи и с дърво, миди, рапани, изобщо всяко нещо може да й влезе в употреба, стига да попадне във въображението й. А него захранва, обикновено, от разходки в гората.
При поредния си излет в природата, тя забелязала дървесна кора, въображението й моментално проработило и не след дълго направила букет от естествен мъх.
След това била поканена на ревю, където с нейна приятелка, занимаваща се с бодиарт, представили два тоалета – изцяло от мъх и дървесни кори. „Момичетата, които представиха тоалетите бяха близначки и двете заедно една до друга представяха природата. От едното тръгваше дървото, а в другото се преливаше пролетта и лятото“, споделя Роси.
Друго нейно голямо предизвикателство е голямата сватбена обувка, която направила от картон и плат.
Тази нестандартна идея, която й била заръчана за сватба, страшно и допаднала, въпреки че и реализирането и й коствало доста време. Някой бургазлии разпознават младото момиче и от народните песни, които изпълнява. От 4-годишна Роси е закърмена с родния фолклор, завършила е народна музика, с която все още се занимава въпреки ангажиментите с бутика.
Често я канят да пее народни песни по празници или други мероприятия. Дори наскоро популяризирала българския фолклор в чужбина на международни фестивали в Прага и Виена, където била с група от Несебър.
Роси ще бъде една от участничките в изложението „Тайните на шоколада“, което предстои другия уикенд в мол „Галерия“. Намислила е доста интересни неща, които ще покаже, подготвила е изцяло шоколадови аранжировки, а за децата ще има специални изненади по повод предстоящия им празник на 1 юни.
През 313 г. римският император Галерий издава едикт, според който християните са законно признати в Римската империя.
През 1789 г. Джордж Вашингтон встъпва в длъжност като първи президент на САЩ.
През 1803 г. Франция се съгласява да продаде Луизиана на САЩ.
През 1804 г. шрапнелът, наречен на името на Хенри Шрапнел, е използван за първи път от англичаните срещу холандците в Суринам.
През 1973 г. президентът Ричард Никсън поема отговорност за подслушването в аферата „Уотъргейт”.
През 1981 г. Христо Проданов изкачва връх Лхотце и става първият българин, изкачил осемхилядник.
През 1993 г. в CERN е създадена World Wide Web.
Празници и събития: Днес православната църква чества Велика събота - последният ден от Страстната седмица, предшестваща Великден. На Велика събота църквата възпоменава телесното погребение на Христос и слизането му в ада. По обичая на юдеите Йосиф и Никодим снели пречистото тяло Господне от кръста, обвили ги в пелени с благовония и го положили в нов каменен гроб в Йосифовата градина, която се намирала недалеч от Голгота. Първосвещениците и фарисеите знаели, че Исус Христос е предрекъл възкресението си. Невярвайки на предсказаното, а и страхувайки се да не би Апостолите да откраднат тялото, измолили от Пилат военна стража. Поставили стражата до гроба, а самия гроб запечатали. Църквата прославя Велика събота като "най-благословения седми ден". Защото това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете. На този ден жените посещават гробищата, преливат и прекадяват, раздават боядисани яйца и хляб за душите на мъртвите. Обикновено в събота се месят и пекат обредните великденски хлябове. Велика събота е и последният ден, в който могат да се боядисат яйцата за Великден. Празникът е свързан с оплакването и погребението на Исус Христос от майка му Света Богородица и жени, носещи миро.
