Едно от нещата, които е прославило България през вековете е маслодайната роза. Тя е донесена на Балканския полуостров още през XII век от околностите на Дамаск името Rosa damascena, известна у нас като казанлъшка роза.. Технологията за нейното обработване е взаимствано от източните страни Персия и Индия.

Българските производители увеличават количеството и подобряват качеството на продукта чрез двойна дестилация и усъвършенстване на съоръженията. Това налага българското розово масло на междунарадния пазар още през XIII век.
Основна технологична база на Розоварството до началото на ХХ век са розоварните с малки казанчета- гюлапхани. Многократна редестилация се извършва в така наречените аламбици- медни казани с вместимост около 120 л., групирани по няколко в дестилационна инсталация- гюлпана. В процеса но модернизация на технологията се преминава към пароотделяне, като се използват парни дистилационни казани. През 1935 започват да действат 100 частни и кооперативни розоварни инсталации.
През ХІІ и началото на ХІІІ век розоварството се развива като основен поминък на населението в някои от Подбалканските котловини поради благоприятните климатични условия за отглеждане на маслодайната роза, заради което българската маслодайна роза е с най-високо качество.
Цветовете на казанлъшката роза съдържат около 0,04% етерично масло, което се натрупва главно във венчелистчетата. Те се берат рано сутрин, когато съдържат най-много етерично масло и веднага се подлагат на дестилация. От около 2500 и 3000 кг. цвят се получава 1 кг. розово масло. То е незаменим компонент на най-хубавите и трайне парфюми у нас и в чужбина. Разпространява се и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пазарджишко, Пловдивско и други. В края на ІІ световна война в България има 88 розоварни инсталации. До 1950 тя е най-големият износител розово масло в света. Днес център за розоварство е комбинатът "Българска роза" в Карлово с Цехове и в други градове.