Прабългари, наред с протобългари, първобългари и хуно-българи е ретроним използван в съвременната историография за обозначаване на българите преди тяхното разселване през втората половина на 7 век. Тези термини се използват и за дунавските българи до периода на засилена славянизация и християнизация през 9-10 век. Въведени са, за да се разграничат ранните българи от претърпелите етническа трансформация волжки българи и дунавски българи (или българите в днешен смисъл). В техните съвременни източници прабългарите са наричани или българи, или с имената на техните отделни племена, или с обобщаващото име хуни.
Произход
Най-ранният европейски източник, споменаващ българите е т.нар "Анонимен римски хронограф" - списък изброявaщ племена и народи, написан на латински през 354 г. от неизвестен летописец. Българите според него населявали земите около Каспийско, Азовско и Черно море, стигайки на юг до предпланините на Кавказ. Данни за по-ранно присъствие на българите в Европа (2 век сл.Хр.) се съдържат в някои латински версии на географски карти на Птолемей, където те са показани (под етнонима ‘Буленсии’) като обитаващи територията край северозападния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг).[1][2][3]
Мовсес Хоренаци, арменски историк от 5 век, съобщава, че при управлението на арменския цар Вагаршак българи преминават Кавказ и се заселват в североизточната част на днешна Турция. Това сведение предизвиква противоречиви коментари, тъй като Вагаршак управлява в средата на 2 век пр.н.е. Докато някои автори отричат достоверността на съобщението, други, основавайки се главно на него, приемат, че българската народност се формира северно от Кавказ преди пристигането на хуните. Някои автори обясняват противоречието с грешка в текста, като приемат, че правилното име на царя е Аршак III (управлявал през 392-396 г.) и свързват съобщението с известния поход на хуните в Армения през 395-397 г.[4]
Друг европейски източник, отнасящ се до българите (Βούλγαροι, Bulgari), е хрониката на Енодий Падуански (починал 521 г.). Той, както и Касиодор, говори за победа на остготския крал Теодорих в Срем срещу българи, воюващи в съюз с Византийската империя около 485 г. Подобни сведения има и в по-късен текст на Йоан Антиохийски. Според него остготите нападат Империята и през 482 г. император Зенон за пръв път вика българите на помощ.
През следващите сто години византийските автори (Прокопий, Агатий, Менандър) не използват името българи. Вместо това на мястото на бъдещата Велика България се появяват кутригури и утигури, вероятно два клона на българите. Споменавания на българите се появяват отново в края на 6 век, когато е образувана Велика България.
Във византийските текстове наименованията българи, кутригури и утигури се използват като заменяеми с хуни. Според тях българите са идентични или поне са част от хуните.
Според наложилата се в началото на 20 век в българската историография хипотеза, българите са група хунски племена, появили се на река Урал през първата половина на 2 век. Въпросът с произхода на самите хуни не е напълно изяснен. Днес преобладава мнението, че те са свързани с народа хунну, създал през 2 век пр.н.е. своя държава северно от Китай. Хуните вероятно произлизат от северния клон на хунну, изтласкан около 93 г. от народа сянби в днешен Северен Казахстан. През следващите два века те живеят в този район и вероятно са повлияни от местните угри. Според тази хипотеза те произлизат от същата група народи, от която няколко века по-късно се появяват и тюрките.
В продължение на десетилетия тази хипотеза е разглеждана като безспорна. Но тя започва все повече да оспорва на базата на факта, че нито един хроникьор, живял на територията около Китай не споменава името „българи“. От 90-те години на 20 век се появяват редица публикации, излагащи алтернативни теории за произхода на българите. Според една от тях прабългарите са иранско племе, подчинено от хуните в Централна Азия и придвижило се заедно с тях на запад. Доказателства за тази теория са тълкувания на прабългарския календар, несъответствия на археологическите находки с по-старите исторически теории; семантични (смислови) и лингвистични съответствия между съвременният български език и иранските езици; както и антропологични анализи.
Като заключение може да се каже, че произходът на прабългарите все още предстои да се изяснява и не може да се твърди със сигурност коя от тезите е вярна.
Прабългарите през 5-6 век
Прабългарите през 5-6 век са разделени на две големи групи — кутригури, западно от река Дон, и утигури, източно от нея. Според някои сведения първоначално те живеят заедно и се разделят през първата половина на 5 век. Първите по-надеждни сведения за българите са от 80-те години на 5 век, когато кутригурите воюват в съюз с Източната Римска империя срещу остготите.
От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия се пълководец Виталиан (514-515 и 518-520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни — през 528 кан Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.
През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. Византийците се споразумяват с кана на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският кан Заверган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп. Междувременно кан Сандилх отново напада земите на кутригурите и през следващите години сблъсъците между кутригури и утигури продължават.
Около 558 северно от Каспийско море се появяват аварите, които в началото на 60-те години подчиняват утигурите, а малко по-късно и кутригурите. Голяма част от кутригурите се преселват заедно с тях към Панония. Няколко години по-късно в региона пристигат войските на тюркския военачалник Истеми хан. Не по-късно от 568 той подчиняват утигурите, като известен брой от тях се преселват на запад при аварите. Останалите утигури остават в рамките на Тюркския хаганат, но през 576 в него започва гражданска война и няколко години по-късно утигурските племена възстановяват независимостта си.
Велика България
Останалите в Приазовието прабългари са покорени през 567-568 г. от Тюркския хаганат. В борбата за отхвърляне на тюркското надмощие особено активен е Гостун от рода Ерми. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на оногундурите — Кубрат (Курт) от рода Дуло, през 632 г. те се освобождават от тюрките и създават голям военно-племенен съюз. Византийските хронисти наричат това политическо обединение Стара Велика България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Кубрат изпраща пратеници в двора на император Ираклий. Императорът дава на прабългарския кан титлата патриций и му изпраща скъпи дарове. Точните граници на Велика България трудно могат да бъдат установени. Съпоставени с писмени свидетелства, археологическите проучвания очертават следните граници: от река Днепър на запад до река Кубан на изток и от средното течение на река Дон до Азовско и Черно море на юг.
Кан Кубрат е не само силна личност, но и голям авторитет за прабългарските племена. Най-вероятно идеята за българска държавност в нейния ранносредновековен вид се заражда при неговото управление.
Разселване
Кубрат умира около 660-665 г., като завещава на своите синове да не се разделят, за да „не робуват на друг народ". След него в продължение на три години управлява най-големият му син -Безмер. Византийските хронисти го наричат Батбаян или Баян.
Хазарите притискат Велика България още при управлението на кан Кубрат. След смъртта му синовете му не спазват бащиния завет и се разделят. Най-големият - Батбаян, се подчинява на хазарите и започва да им плаща данък. Вторият син на Кубрат - Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Тук поставя началото на т.нар. Волжко-Камска България. Тази България съществува до 30-те години на XIII в., когато е разгромена от татаро-монголското нашествие.
Третият син — Аспарух, пресича реките Днепър и Днестър и през 60-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос) - земите около делтата на Дунава в днешна Румъния и/или днешна Южна Бесарабия.
Известна част от прабългарските племена - утигурите и кутригурите остават в Панония след разгрома на хуните. В средата на VI век те попадат под властта на Аварския хаганат. През 631 г. избухва междуособна война за аварския престол между аварски и прабългарски кандидат, в която прабългарите претърпяват поражение. Част от панонските прабългари, водени от Алцек се заселва в земите на баварците, подвластни по това време на франкския крал Дагоберт I, който по-късно нарежда те да бъдат избити. Оцеляват само около 300 души, които се заселват в Равенския екзархат в Северна Италия.
Около 80-те години на VII век остатъкът от панонските прабългари, начело с Кубер, въстават срещу аварите. На страната на прабългарите застават и част от пленниците, взети от аварите във войните с Византия. Вероятно затова Кубер и подвластните му племена се насочват на юг, към земите на Македония, в близост до днешния град Битоля. Кан Кубер установява мирни отношения с Византия и се премества в околностите на Солун. Някои историци допускат, че заселването на куберовите прабългари в Македония води до създаването на военно-племенен съюз с местните славянски племена, насочен срещу византийците.
Прабългарите в Дунавска България
През 680 г прабългарите вероятно в съюз със славянски племена водят война с Византия, около р. Дунав. Предводителят на прабългарите кан Аспарух отразява инвазията и извоюва победа над Император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя. Битката е проведена южно от делтата на рeка Дунав. След победата Империята сключва договор с кан Аспарух. Според това него прабългарите получават статут на федерати и територията между Стара планина и р. Дунав заедно със населяващите я славянски племена. Не е изключено договорът да е включвал както други подобни договори и клауза за годишен "трибут" - данък или субсидия от Империята за федерата, своеобразен откуп на мира между тях и лоялността му да брани границата от други нашественици.
Различните учени дават различно тълкувание на тези факти и някои определят договора с византия от 681 г. като момент на създаване на съвременна България. Според други мирният договор не е фактор определящ създаването на една държава и годината на създаване на съвременна България е 632. За повече детаили вижте статията Зараждане на българската държава.
По време на управлението на кан Крум (802-14) България се разраства на югоизток, населвайки територията на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г.. Крум побеждава император Никифор I в битка и според преданието прави от черепа му обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да го завладее. Въвежда много строги закони.
Княз Борис-Михаил (852-889) приема християнството за официална религия. Съпротивата в лицето на някои боляри е смазана жестоко, тези които не желаят да приемат новата религия са преследвани и избивани. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889-893), заради опита му да върне езичеството.Княз Борис I предприема този ход за да обедини прабългари и славяни, които по онова време имат коренно различни религии. На българите е разрешено да имат собствен патриарх в Охрид. Борис приема учениците на Кирил и Методий в България. Така новосъздадената азбука (глаголица) от братята Кирил и Методий идва в българските земи около 886 г.. В началото на 9 век се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.
Славяните са значително по-многобройни от прабългарите, което довежда до постепенното претопяване на последните в периода 7-10 век. Около 1000 г. от смесицата от прабългари, славяни, а според някои историци и романизирани и хеленизирани траки, формират новата националност на българите. Те се класифицират като южнославянски народ, каквито са например сърбите, а не като урало-алтайски, каквито вероятно са били прабългарите. След покръстването титлата кан се заменя с княз.
По-късно Симеон I, синът на княз Борис I, приема титлата Цар на българите и василевс (император) на българи и гърци. Титлата василевс е призната от папата, но не и от византийския василевс. Неговата държава е наречена от някои историци Западна българска империя, за да се разграничи от другата прабългарска държава съществувала по това време - Волжка България. Времето на Симеон I е наречено Златен век на българската книжнина. Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя като след множество военни успехи си поставя за цел превземането на Константинопол.
Приема се, че по времето на Борис и Симеон се претопяват и последните остатъци от прабългарите като се образува един нов народ с българско национално самосъзнание, говорещ общ славянски език.
1 коментар:
Публикуване на коментар