Иларион Макариополски

На 24.02.1861 Цариградският патриарх Йоаким II свиква църковен събор с участието на 9 бивши и настоящи патриарси и 27 владици. Съборът обявява действията на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски за противоканонични, низвергва ги и ги осъжда на заточение. На ръкоположените от тях духовни лица е отнет санът, а на християните се забранява да общуват с тях. Отправено е и искане до султана за изпращане в заточение на тримата духовници. Портата удовлетворява искането. Целта е в момента на тръгване за заточение да се въздейства психологически на Иларион. Народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят на заповедта и на войската. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата от 300 войници, като заявяват: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът отстоява. Накрая идват четирима паши с 3 000 редовна войска да изпълнят султанската заповед. Владиците, които са извършили богослужение под закрилата на народа, са изведени от храма и откарани. Когато Иларион се качил на парахода, при него се явил Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: “Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание от 19 април 1861 г. “Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство на народа. Иларион прекарва в заточение до 27 септември 1864 г., след което се установява в Ортакьой край Цариград и си купува къща през 1868 г. Иларион Макариополски (светско име: Стоян Стоянов Михайловски) е роден през септември 1812 г. в град Елена. Той е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (дн. към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в разгорялата се борба за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен e от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка Иларион Макариополски е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Той е член и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Иларион Макариополски умира на 4 юни 1875 г. Авксентий Велешки и Битолски (светско име: Христо Захариев Големинов) е роден в Самоков през 1850 г. Той е висш духовник, митрополит. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Рилския манастир при Неофит Рилски. Приема монашество през 1869 г. Като ученик в класното училище в София участва и в местния революционен комитет. Заподозрян от турските власти, е принуден да избяга в Цариград, откъдето се прехвърля в Браила. През 1873 г. се завръща и учи в Пловдив. Две години по–късно постъпва в Киевската духовна семинария и след завършването и е учител в Одринското свещеническо училище. Учителства и в Петропавловската семинария (1884–1900 г.) и в Самоковското богословско училище. От 1901 г. е председател на Българската църковна община в Солун. През април 1903 г. е избран за велешки митрополит. След избухването на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. е назначен за битолски (пелагонийски) митрополит. По време на младотурския режим е депутат в отоманския парламент. След Междусъюзническата война 1913 г. е прогонен и от Битолската епархия. Завръща се в нея след въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г., но след това отново е прогонен и се установява в София, където живее до края на живота си.Той умира на 24 февруари 1919 г. Паисий Пловдивски (светско име: Петър Зафиров) е роден около 1810 г. в гр. Янина, Гърция Той е висш духовник, по произход албанец. Ръкоположен за гръцки митрополит в Пловдив през 1858 г., но 3 години по-късно се отказва от Цариградската патриаршия и застава на страната на българите в борбата им за извоюване на църковна национална независимост, за което е заточен в Мала Азия до 1868 г. След провъзгласяването на Българската екзархия (1870 г.) е включен във Временния екзархийски съвет. На 25 февруари 1872 г. умира.