Борбата за признаването на отделен български милет през възраждането преминава през пътя от национално самоосъзнаване към създаване и санкциониране от Портата на български институции – национална църква и училище. Ако постигането на тази цел в началото на 70-те г. на XIX в. е общонародно достояние, то изкристализирането н
а идеята за национално-църковно обособяване и просвещение на българите се дължи на делото на малцина възрожденци, способни на ясна преценка и проявили твърдост на характера в започналата борба. Колкото и историческият процес да се обуславя от обективни фактори, неговото съдържание може да се представи и обясни именно с уникалността на ролята на личността. А това е така, защото особеностите на епохата се отразяват в делото на отделния човек. С „търновските събития” от 1839-1840 г. започналото вече противопоставяне на българите срещу Патриаршията започва да придобива по-ясни контури. Оттук насетне повдигането на българския църковен въпрос се свързва пряко с името на Неофит Хилендарски Бозвели, който не винаги ще успява да събуди борчески дух у сънародниците си, но ще се радва на несъмнен авторитет сред тях. С оглед на изключителната му целеустременост през следващите години е редно да се зададе въпросът, защо в 16 подчинени на търновския митрополит кази в края на 1839 г. настояват Панарет да бъде заменен именно с архимандрит Неофит? По какъв начин е натрупал авторитета си до този момент? За първите 50 години от живота на възрожденеца се знае не особено много. Смята се за установено, че е роден около 1785 г., тъй като е известно, че съвсем млад става послушник в Хилендарския манастир през 1803 г.. Народното му име не е известно, но може би по-голям интерес буди прозвището му Бозвели. Освен различните предположения за значението (бунтовен, сивобрад) не е съвсем ясно и дали става дума всъщност за прозвище, придобито с началото на национално-църковната борба, или за името на котленския род, от който произлиза Неофит. [1] Предполага се, че между 1793 и 1795 г. учи в родния си град при Софроний Врачански. След покалугеруването си остава 10 години на Атон и към 1813-1814 г. се озовава в опустошения по време на Руско-османската война от 1806-1812 г. Свищов като таксидиот на Хилендар. От 1815 г. преподава с Емануил Васкидович в Преображенското училище в града. През 1834-1835 г. под покровителството на сръбския княз Милош Обренович подготвя за отпечатване в Крагуевац „Славяноболгарское детеводство” – учебник в шест части и плод на дългогодишна съвместна работа с Васкидович. Известно е, че след като се завръща в Свищов, от 1836 г. започва да пропагандира просветителските си възгледи сред първенците в Търново, Габрово, Елена и Сливен и посещава Габровския (Соколски) манастир. За влиянието, което придобива още в Свищов по време на учителстването си, може да се съди от едно негово сведение в изложението му до Високата порта от септември 1844 г. Неофит твърди, че през 1829 г. е изпратен от Мухафис Нури ефенди паша в Сливен, за проучи състоянието на духовете сред населението и да се опита да разубеди българите от намерението им да се изселят отвъд Дунав след свършека на поредната руско-османска война. [2] Така или иначе податки за живота му до към 1835-1836 г. не изобилстват и наистина е учудващо, каква мащабна дейност ще развие през последните 13 години от живота си. [3] Агитацията на Неофит Бозвели през 1836-1838 г. в горепосочените места постепенно го издига като водеща фигура в очите предимно на търговската прослойка. Още по това време котленецът обвързва просветителската си дейност с противопоставянето на своеволията на Патриаршията. Ако движението срещу врачанския епископ Методий между 1824-1827 г., възглавявано от Димитраки Хаджитошев, както и броженията в Скопие, Самоков и Стара Загора са стихийни, с локален характер, то с определена сигурност може да се твърди, че архимандрит Неофит подготвя целенасочено борба не просто срещу повишаване на църковните такси и владичината, не просто срещу омразния Панарет, издигнат за търновски митрополит след смъртта на Иларион Критски през 1838 г., а въобще срещу гръцкото духовно подтисничество и подчинеността на Патриаршията. В издаването на Гюлханския хатишериф от султан Абдул Меджид в 1839 г. и започването на Танзимата Неофит вероятно вижда формална опора, която може да използва в стремежа си да бъда назначен за търновски митрополит. Последва решението му да действа в самия център на империята – Цариград. По това време българската колония там брои около 30 000 души – занаятчии и търговци. Сред последните именно от началото на 40-те години насетне натрупали голям капитал братя Тъпчилещови, братя Золотович, Караминкови от Калофер, братя Гешови от Карлово. Тяхно основно средище и седалище е Балкапан хан близо до моста Галата. Друг важен български център е Хамбара (държавната текстилна манифактура за изготвяне на дрехи за войската), където работят изключително български абаджии начело с първомайстора им Иван Спасов от Калофер. Когато през пролетта на 1839 г. Неофит Хилендарски Бозвели пристига в Цариград, той веднага се свързва с най-влиятелните българи и висши турски сановници Стефан Богориди и Василаки Вълков. В литературата се среща твърдението, че „разочарован скоро от тяхната пасивност, насочил цялото си внимание към „простите българи”. [4] В действителност Бозвели прекарва известно време в Хамбара, където проповядва идеите си сред „простите българи”. Но би било пресилено да се смята, че още в този първоначален етап Богориди се дистанцира напълно от Неофит. Малко след като Бозвели повдига искането да получи архиерейското място, под давление на Патриаршията е затворен за около две денонощия заедно с ученика си Хрисант Новаков, но след намесата на Стефанаки бей е освободен. [5] През същата 1839 г. според биографията на Неофит от П. Р. Славейков възрожденецът преследва целите си и по един малко „нетрадиционен” начин. Той успява да се срещне с Валиде-султан (Безами Алем), майка на Абдул Меджид, имаща не малка тежест по това време в политиката на Високата порта и отговаряща за Търновска каза. По време на разговора си с нея, Бозвели съумява да получи разрешението и за заемането на митрополитското място. Доколко отговаря на истината разказът на Славейков е спорно, но звучи твърде правдоподобно сведението, че благодарение на контакта си с нея Неофит се свързва с Риза паша, който ще го покровителства в решителната борба през 1844-1845 г. [6] Междувременно в началото на 1840 г. в Цариград пристигат трима делегати, упълномощени да предадат на Портата прошенията, изготвени в края на 1839 г., в които се моли на високото архиерейско място да бъде назначен Бозвели. Цариградската патриаршия обаче съумява да ги подкупи и да се добере до прошенията. Панарет действително е снет от длъжност, но негово място е назначен 27-годишният Неофит Византиос, а Неофит Кот става негов протосингел, като се смята, че по този начин българските искания и стремежът на Бозвели ще бъдат частично задоволени. Чувствайки се предаден, котленският просветител се завръща в Търново, където започва почти веднага да противостои на новоназначения митрополит, показвайки, че няма намерение да се примири с ролята си на протосингел, каквито и прерогативи да му дава тя. Неофит Хилендарски продължава агитацията си сред населението, което е отразено в диалога му „Разговор на любородните” (1842–1844 г.). [7] В „Разговор между любородец и търговци в Търново”, включващ се първата част на произведението, настроенията в града след провала с прошенията са описани по следния начин: - А нали имате правителство (шура). Защо, ако не ви отсъдят местните право, не изпратите неколцина души с жалба в Цариград? - Защото патриаршия и капукехаи митрополитски и мухасалски могат да направят чудо с пратениците чрез клевети и лъжливи свидетелства от Търново. Сохрани Боже! Кои са луди да идат!” [8] В „Разговор на любородец с габровските чорбаджии”, датиран на 29 ноември 1840 г., габровци се оплакват, че „ в България властта не търпи учените българи…позволена е наука на гръцки, не на български език.” [9] През този първи етап от борбата, която повежда Неофит Бозвели срещу Цариградската Патриаршия, се открояват няколко тенденции, които ще продължат и след края на първото му заточение. Липсва достатъчна съгласуваност между водача на движението и подкрепящите го в Търново и въобще в другите градове, с които възрожденецът поддържа връзка. Центърът на противоборството правилно се премества в Цариград, където Неофит опитва да се свърже с някои влиятелни кръгове. Последният все още не може да спечели достатъчно силни съюзници, което позволява на Патриаршията сравнително безпроблемно да контролира ситуацията. Все пак й се налага да направи някои отстъпки и да даде официални обещания (бъдещето ръкополагане на Бозвели за ловешки епископ), което подсказва, че дейността на Неофит през 1839 и началото на 1840 г. не е била напразна. Епизодът, свързан с Валиде-султан, сочи, че просветителят още тогава е разбрал, че не може да се надява на какъвто и да е сериозен успех, като се осланя само на чисто български ресурси. Сами по себе си прошенията до Портата не биха довели до никакъв резултат, ако не бъде спечелена предварително подкрепата й или поне на част от висшите турски сановници. Без да се намери достойна противотежест на Патриаршията, тя винаги би надделяла при всяко надигане срещу властта й. Именно в това отношение борбата между септември 1844 и юли 1845 г. се отличава коренно от агитацията на Бозвели в Цариград през 1839-1840 г. В края на есента на 1840 г. Неофит Хилендарски се оттеглил в Лясковския манастир, където игумен е приятелят му Максим Райкович. От кореспонденцията на Неофит до свищовци от края на 1844 г. е известно, че в през зимата на 1841 г. синодът обещава в писмо до Бозвели и българските пасоми да се назначат български епископи в Русе, Ловеч, Враца и други градове. [10] Това обаче очевидно е чисто и просто уловка, целяща да успокои противника и да притъпи вниманието му, защото малко по-късно през март с. г. архимандрит Неофит е отвлечен от Лясковския манастир под предлог, че не се подчинява на търновския митрополит и оттам на цялата Цариградска патриаршия. С това е поставено началото на първото заточение на възрожденеца – 1841-1844 г. Първоначално се озовава в Хилендар, където голяма част от монасите го помнят добре. Решението му да се опълчи на Патриаршията е посрещнато от тях твърде негативно и изолирайки се, той се отдава предимно на книжовна дейност. Поради съмнения, че ще се опита да избяга, е преместен първо в Зограф, след това в Дионисиат, а накрая отново върнат в Хилендар. Сам не можещ да получи помощ отвън, Неофит се опитва да влияе върху съмишлениците си чрез писмата си, за да не губят вяра в правия път. „Человек же честний должен бит – пише той до Васкидович и учениците си в Свищов – совершенно честний.” [11] През време на заточението си на Света гора Бозвели е подкрепян от архимандрит Онуфрий Попович, с който споделя терзанията си и плановете си за бъдещето.” Любородецът” до толкова се сближава с Онуфрий [12], че последният успява да му помогне да избяга от Атон и да се сдобие с тескере от агата на Карея. В началото на август 1844 г. Неофит слага край на първото си заточение и решава да продължи борбата в Цариград, където ще се окаже, че си е спечелил мощни съюзници. Българското опълчване срещу Цариградската Патриаршия привлича вниманието на един външен за Османската империя фактор. Българският църковен въпрос се ражда през тези години до голяма степен, защото той постепенно се интегрира и става карта в общоевропейската дипломатическа игра. Българо-гръцкият църковен спор се преплита с полско-руското противоборство в Цариград, свързано с княз Адам Чарториски (1770-1861) и неговия агент Михаил Чайковски (1804-1886). Чарториски е начело на полската емиграция в Париж, където пристига след смазването на въстаническото движение в родината му през 1830-1831 г. от император Николай I. Полският аристократ дълго преди това между 1804 и 1806 г. е външен министър при император Александър I, но след като през 1815 г. изпада в немилост, той се посвещава изцяло на борба против разделилите си на няколко пъти в края на XVIII в. Полша Русия, Прусия и Австрия. В хотел Ламбер във френската столица се образува емигрантски център, имащ амбицията да бъде полско задгранично правителство, който, разбира се, се намира под опеката на Франция. Михаил Чайковски (по-късно ще приеме исляма и ще стане известен под името Садък паша) през 1840 г. е изпратен от него в Цариград с мисията да открие дипломатически фронт срещу Русия там, като въздейства на Портата в тази насока. По времето, когато Неофит Бозвели е заточен на Света гора, неговото дело не е оставено без внимание от полския агент, и той постепенно стига до заключението да включи българина и подигнатия от него въпрос в плановете си. В доклад до Чарториски от 7 юни 1842 г. отбелязва, че католицизмът може да спечели голямо влияние в България, ако вземе образованието под своя опека и го направи по дух национално. [13] Две години по-късно, в рапорта си от 27 март 1844 г. Чайковски е много по-конкретен: „Искам да обединя четиримата най-сериозни български дейци в комитет, който ще има цел да сближи България със западната просвета и по този начин да развива своята дейност в течение на 15 години. Лазаристите да дадат печатница и да помогнат да се разшири просветата в тази страна. Г. Боре е съгласен да замине за Солун и да се запознае с двамата духовници Викендия и Неофит, които са там в изгнание. Те биха действували в Македонска България, Максим – архимандрит в Търновско – в Дунавска България, а Стоянович чрез печатни издания.” [14] В тези редове е разкрито намерението на Чайковски да развие широка католическа пропаганда, като бъде откликнато на българските църковни и просветни стремления. В така начертаната програма прозират много нереалистични цели, като например намиращият в заточение (а не в изгнание) Неофит да действа в Македония. По-важното е обаче, че до Бозвели полският агент нарежда и младия Иларион Михайловски (Стоянович), намиращ се от 1841 г. в Цариград. Именно тази връзка ще се окаже особено перспективна. След като през 1843 г. Иларион е получил отказ от Патриаршията при втория си опит да замине да следва в руска духовна семинария (през 1841 г. той получава подкрепа в този смисъл от Васил Априлов, но остава най-вече поради обещанието на Стефан Богориди да бъде назначен за владика в България), остава трайно в Цариград и се изправя открито срещу гръцкото църковно подтисничество. Когато в края на август 1844 г. Неофит пристига отново в Цариград, той намира в негово лице не само съмишленик, но и достатъчно силна личност, която не може да бъде лесно разколебана от гръцките заплахи и обещания. [15] Като се има предвид и почти мълниеносния начин, по който котленецът се свързва в самото начало на септември с полската агентура, не е изключено освен да е бил добре запознат с настъпилото раздвижване в центъра на империята и да се е намирал във връзка с причинителите му още преди пристигането му там. Важна роля при установяването на контакт между Бозвели и Чайковски изиграва сръбският просветител Константин Огнянович. Роден е през 1798 г. в Панчево до Белград. През 1821 г. става учител във Видин, а три години по-късно във Враца, където е покровителстван от Димитраки Хаджитошев. След 1827 г. е арестуван и принуден да се премести в Габрово. Там открива училище през 1834 г. една година преди Априловската гимназия. [16] Благодарение на взаимното си познанство с него Неофит и агентът на Чарториски се срещат за първи път на 2 септември. Чайковски го съветва „с голяма предпазливост и умение на представи работата на турците и чрез оказаната привързаност към тях за си осигури закрила у Портата.” [17] Същевременно полякът започва да работи веднага за издаване на тескере за безопасност на Неофит от великия везир Мехмед Али паша, което и става няколко дни по-късно. Документът е показан на българите в Балкапан на 8 септември, с което се демонстрира, че Бозвели сега има съвсем различни изходни позиции в борбата срещу Патриаршията в сравнение с пет години по-рано. Бозвели и Иларион Михайловски (Макариополски) се заемат с изготвянето на меморандуми до Портата. През това време Неофит е настанен при католическия орден на лазаристите, където може спокойно да разработи изложението си. Тук е редно да се отбележи, че при всички положения възрожденецът е наясно с намеренията за обвързване на българския въпрос с католическата пропаганда. Към този момент обаче ползата от взаимодействието с полската страна изглежда да е много по-голяма от евентуалната вреда. Руската политика и по-конкретно постъпките на руския посланик в Османската империя Титов за поддържане на унифицирано православие на Балканите, чийто единствен гарант може да бъде само Цариградската Патриаршия, не е в състояние да симпатизира на българските искания за независимо духовно развитие. Това обстоятелство създава своеобразна симбиоза между делото на българския просветител и мисията на Чайковски. Това се отразява в меморандума на Бозвели от септември 1844 г. както по тактически съображения така и по вътрешно убеждение на духовника. В него [18] се наблюдават две основни линии, които се преплитат като предпоставка за българските искания. Първата от тях засяга двуличното и злонамерено отношение на Патриаршията към своите български пасоми. Гръцките владици подтискат всячески всеки опит за изява на народностното самосъзнание. В подчинените им диоцези властват корупция, низост и невежество. Просветителските стремежи на българските книжовници са възпрепятствани, тъй като са израз на народно обособяване. Поради тази причина и се отказва назначаването на български владици, тъй като по този начин Патриаршията би загубила абсолютния си контрол и възможност да подтиска българското население. Втората линия засяга изключително вредоносната роля на Русия за консолидирането на българския народ през последните няколко десетилетия. Бозвели подчертава тежките последици от опустошенията и принудителните изселвания на българи на север от Дунава по време на войните от 1806-1812 и 1828-1829 г., на които той е бил свидетел. Същевременно руският император се изявява като крепител на Патриаршията и оттам на гръцкия духовен гнет над „верните на Високата порта поданици”. Изтъква се, че ако в Цариград не бъдат предприети скорошно мерки за удовлетворяване на справедливите български искания, то това би довело до изключително негативни последици за Османската империя, защото гръцко-руските интриги биха обезсмислили заложените в Хатишерифа от султан Абдул Меджид принципи на равноправие и свободи. В изготвеното и изпратено до Портата в края на септември 1844 г. изложение на Иларион Михайловски по същество се преследва същата цел. Прекалено широкото разпространение на гръцкия език задушава националните прояви на българския дух, което се отразява не само пагубно на българите, но и отоманската власт, понеже по този начин се цели създаването на гръцка империя – т. е. възстановяването на Византия (този план, който естествено е по-скоро маневра на руската имперска дипломация отколкото реално намерение, се открива и в края на миналия век при Екатерина Велика). В този меморандум обаче не е заявено открито нищо против Русия, което Иларион прави също по-тактически, но и по чисто лични съображения. [19] На практика обаче целенасочената атака срещу Цариградската Патриаршия засяга руските интереси не по-малко, отколкото откритото обвинение на Неофит Хилендарски. Чрез двата меморандума, които въпреки изтъкнатата разлика представляват едно цяло, е формулирана следната платформа: 1. Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; 2. Да откриват свои народни училища; 3. Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език; 4. Да имат своя църква в Цариград; 5. В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защитават срещу гръцките интриги; 6. Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които „бидейки напълно независими от Патриаршията, биха изложили всички нужди на народа пряко на Високата порта. [20] По този начин в резултат на усилията си през последните пет години, подкрепата на младия еленчанин Иларион Михайловски и не на последно място сътрудничеството и внушенията на Михаил Чайковски Бозвели успява да трансформира църковната разпра в борба за църковно-национално обособяване и да постулира основите на нейната програма. Вярно е, че въпрос за отделяне на българите въобще от Цариградската Патриаршия не е поставен, но той се налага от изложеното по-горе от само себе си като крайна цел, която ще бъде преследвана неотклонно, без да се обявява първоначално открито. Най-постижима и близка изглежда шестата точка от програмата, поради което Неофит изпраща писма до свищовци, за да подготвят прошения и изберат делегати, а Иларион се свързва с Търново и Габрово. В писмо от декември 1844 г. Бозвели излага пред Васкидович в характерния си стил движещата го сила, подтикнала го да се опълчи така безкомпромисно на Патриаршията: „…Мню, яко нест ничего тако сладчайшаго как любви к отечеству: ни тако желатнейшаго, якоже жития в отечестве: ни тако честнейшее, как положение живота за отечество: не бой ся…” [21] Жителите на крайдунавския град са призовани да изпратят благодарствено верноподаническо писмо до великия везир Мехмед Али паша, придружено с изложение срещу търновския митрополит Неофит Византиос. В началото на 1845 г. до първопроходците да българския въпрос достигат обнадеждаващи сигнали. В края на януари Неофит се среща с външния министър Шекиб ефенди, който му обещава подкрепата си. В началото на февруари излиза българският превод на Иларион на текста на Гюлханския хатишериф от 1839 г. Портата възприема идеята да се свика Народно българско събрание в Цариград, за което Мехмед Али уведомява Бозвели пак в началото на февруари. [22] Месец по-късно в рапорта си от 7 март Чайковски пише: „Шекиб ефенди ясно заявил на Емин и на господин Огнянович, че от проучването на меморандумите на свещ. Неофит и свещ. Иларион Портата е почувствала нужда да има местни депутации в Цариград, които да изложат ниждите и възможностите на своите провинции и че това е станало причина да бъде издаден ферманът за събранието на депутатите, че Портата е трябвало да направи това не само за българите, но и за всички жители на своята държава.” [23] Достигната е кулминацията на делото на Неофит. Тук трябва да посочи, че църковно-националната и културно-просветната борба на този възрожденец могат да се отделят твърде условно. Основоположник на диалогичния памфлет, епистоларната проза и памфлетния вид мемоари в новобългарската литература, Бозвели изготвя всички свои творби като веществен израз на цялостната си национално насочена пропаганда от 1835 г. насетне – „Славяноболгарское детеводство”, „Просвещений европеец” (1842), „Любопитнопростий разговор” (1842), „Разговор на любородните” (1842-1844), „Здраваго разума разговор” (1844), „Краткий вопрос” (1844), „Мати Болгария” (1846). [24] Народностното пробуждане са цел както на учебника му и диалозите „Разговор на любородните” и „Краткий вопрос”, които съдържат художествено предадената квинтесенция на реалните му разговори по време на агитацията в България и Цариград, така и в по-абстрактните „Мати Болгария” и първообразът му „Просвещений европеец”, където отечеството е персонифицирано. Във всички тях под една или друга форма се изтъква нуждата от модерно образование на роден език, което внушение придобива най-ясен вид в „Речта за ползата от просветата” от 12 март 1845 г. Каква връзка съществува между политическата му пропаганда за църковно-национално обособяване и творчеството му личи от следния пасаж от „Мати Болгария” : „ Милая ми майко! Милите ти рождби са благодарни султанскому нинянему правлению – То всите коликито ся нахождат в державата му народи, равно има, и суди – и на всите според вярата им даде дозволения охолно да ся слядуват: а за нашат горкий болгарский народ не ся уверява чи тегли различни беди и напасти, от своите си според христианската си вяра, во овчий кожи облечени ненаситни волци, и лисици и варли люти сасипници.” [25] Може да се твърди, че културно-просветната борба следва хронологически и идейно църковно-националната такава. От средата на април 1845 г. в Цариград започват да пристигат делегати от българските земи. Скоро обаче се разбира, че събранието няма да постигне това, което желаят Неофит и Иларион Михайловски. От Свищов въобще е не изпращат упълномощени лица, а пратениците на Търново и Пловдив вземат страната на Патриаршията. Останалите делегати се държат изключително пасивно, не подкрепяйки открито исканията от септемврийските меморандуми. Единствено русенският делегат хаджи Петър х. Петков се осмелява да подаде изготвеното от съгражданите му прошение и е приет лично от външния министър Шекиб, което само по себе си е крайно недостатъчно, за да измени общата картина. [26] Неофит Бозвели възприема това като частично поражение, но остава непреклонен на позициите си. Новият патриарх Мелетий III се опитва да подобри отношенията на Патриаршията с него и го кани да живее в нея и заявявайки му, че ще му даде митрополитско място в Трапезунд, с което очевидно ще го изолира. Архимандрит Неофит естествено не се оставя да бъде залъгван по този начин. В писмото си до княз Чарториски от 6 май 1845 г., изпратено чрез Чайковски, той се стреми към „…полагане на предел на греко-российската политика чрез унищожение власти греческих Архиероев в Болгарии и чрез постановление Болгар (Архиероев), на болгарските Епархии, природних народу по отечеству и язику.” [27] Че Бозвели не губи решимост и влияние личи и от пълномощното на българските еснафи в Цариград, връчено нему и на Иларион на 25 юни с. г., с цел да представят интересите на българите по църковния въпрос. [28] Няколко дни по-късно котленецът подава до Портата обширен доклад, в който са поставени отново старите искания и настоява трима български духовници да заседават с гръцките в Светия синод. Изглежда, че натискът върху Патриаршията е неотслабващ. Съотношението на силите обаче скоро се изменя. Една от причините за благосклонността на Портата към българските дейци е голямото влияние, което Риза паша (от 1843 г. сераскеир – военен министър) упражнява върху Абдул Меджид и върху правителството. Традиционно той се възприема за антиевропейски настроен и по-специално стремящ се да парира всички опити за руско влияние в Цариград. В началото на юли обаче Риза паша е отстранен от властта, като новото правителство се намира под контрола на Решид паша (от 1846 г. велик везир), посланик в Париж и крепител на Цариградската Патриаршия. Последната вижда зелена светлина и в посещението на великия княз Константин, син на император Николай I през с. г. Подкрепени от руския посланик Титов фанариотите решават, че е ударил часът да се разправят с твърдия си противник Бозвели и неговия съратник Иларион Михайловски. [29] На 29 юли 1845 г. двамата са задържани в Патриаршията, откарани на Принцовите острови и в последствие заточени на Света гора. Двете ноти [30] на полския агент Чайковски до Портата от края на юли и началото на август срещу отвличането на Неофит и Иларион остават без последствие. Същото последва и молбите на абаджиите от държавната манифактура до Мехмед Али паша и Шекиб ефенди за освобождаването на водачите на църковно-националното движение. В следващите три години Неофит Бозвели вече тежко болен се отдава на книжовна дейност и се опитва да продължи просветителската си роля сред сънародниците си чрез кореспонденцията си. Запазвайки вяра в делото, започнато чрез неговите постъпки в Цариград, почива на 4 юни 1848 г. в Хилендар, там където по всяка вероятност е започнал да формира възгледите си за бъдещето на българския народ в началото на века. Целеустремеността му в средата на 40-те години на XIX в. при полагане на основите на църковно-националното движение оставя своя траен отпечатък върху съзнанието на българските възрожденски дейци и очертава основни насоки в просвещението на раждащата се българска нация
а идеята за национално-църковно обособяване и просвещение на българите се дължи на делото на малцина възрожденци, способни на ясна преценка и проявили твърдост на характера в започналата борба. Колкото и историческият процес да се обуславя от обективни фактори, неговото съдържание може да се представи и обясни именно с уникалността на ролята на личността. А това е така, защото особеностите на епохата се отразяват в делото на отделния човек. С „търновските събития” от 1839-1840 г. започналото вече противопоставяне на българите срещу Патриаршията започва да придобива по-ясни контури. Оттук насетне повдигането на българския църковен въпрос се свързва пряко с името на Неофит Хилендарски Бозвели, който не винаги ще успява да събуди борчески дух у сънародниците си, но ще се радва на несъмнен авторитет сред тях. С оглед на изключителната му целеустременост през следващите години е редно да се зададе въпросът, защо в 16 подчинени на търновския митрополит кази в края на 1839 г. настояват Панарет да бъде заменен именно с архимандрит Неофит? По какъв начин е натрупал авторитета си до този момент? За първите 50 години от живота на възрожденеца се знае не особено много. Смята се за установено, че е роден около 1785 г., тъй като е известно, че съвсем млад става послушник в Хилендарския манастир през 1803 г.. Народното му име не е известно, но може би по-голям интерес буди прозвището му Бозвели. Освен различните предположения за значението (бунтовен, сивобрад) не е съвсем ясно и дали става дума всъщност за прозвище, придобито с началото на национално-църковната борба, или за името на котленския род, от който произлиза Неофит. [1] Предполага се, че между 1793 и 1795 г. учи в родния си град при Софроний Врачански. След покалугеруването си остава 10 години на Атон и към 1813-1814 г. се озовава в опустошения по време на Руско-османската война от 1806-1812 г. Свищов като таксидиот на Хилендар. От 1815 г. преподава с Емануил Васкидович в Преображенското училище в града. През 1834-1835 г. под покровителството на сръбския княз Милош Обренович подготвя за отпечатване в Крагуевац „Славяноболгарское детеводство” – учебник в шест части и плод на дългогодишна съвместна работа с Васкидович. Известно е, че след като се завръща в Свищов, от 1836 г. започва да пропагандира просветителските си възгледи сред първенците в Търново, Габрово, Елена и Сливен и посещава Габровския (Соколски) манастир. За влиянието, което придобива още в Свищов по време на учителстването си, може да се съди от едно негово сведение в изложението му до Високата порта от септември 1844 г. Неофит твърди, че през 1829 г. е изпратен от Мухафис Нури ефенди паша в Сливен, за проучи състоянието на духовете сред населението и да се опита да разубеди българите от намерението им да се изселят отвъд Дунав след свършека на поредната руско-османска война. [2] Така или иначе податки за живота му до към 1835-1836 г. не изобилстват и наистина е учудващо, каква мащабна дейност ще развие през последните 13 години от живота си. [3] Агитацията на Неофит Бозвели през 1836-1838 г. в горепосочените места постепенно го издига като водеща фигура в очите предимно на търговската прослойка. Още по това време котленецът обвързва просветителската си дейност с противопоставянето на своеволията на Патриаршията. Ако движението срещу врачанския епископ Методий между 1824-1827 г., възглавявано от Димитраки Хаджитошев, както и броженията в Скопие, Самоков и Стара Загора са стихийни, с локален характер, то с определена сигурност може да се твърди, че архимандрит Неофит подготвя целенасочено борба не просто срещу повишаване на църковните такси и владичината, не просто срещу омразния Панарет, издигнат за търновски митрополит след смъртта на Иларион Критски през 1838 г., а въобще срещу гръцкото духовно подтисничество и подчинеността на Патриаршията. В издаването на Гюлханския хатишериф от султан Абдул Меджид в 1839 г. и започването на Танзимата Неофит вероятно вижда формална опора, която може да използва в стремежа си да бъда назначен за търновски митрополит. Последва решението му да действа в самия център на империята – Цариград. По това време българската колония там брои около 30 000 души – занаятчии и търговци. Сред последните именно от началото на 40-те години насетне натрупали голям капитал братя Тъпчилещови, братя Золотович, Караминкови от Калофер, братя Гешови от Карлово. Тяхно основно средище и седалище е Балкапан хан близо до моста Галата. Друг важен български център е Хамбара (държавната текстилна манифактура за изготвяне на дрехи за войската), където работят изключително български абаджии начело с първомайстора им Иван Спасов от Калофер. Когато през пролетта на 1839 г. Неофит Хилендарски Бозвели пристига в Цариград, той веднага се свързва с най-влиятелните българи и висши турски сановници Стефан Богориди и Василаки Вълков. В литературата се среща твърдението, че „разочарован скоро от тяхната пасивност, насочил цялото си внимание към „простите българи”. [4] В действителност Бозвели прекарва известно време в Хамбара, където проповядва идеите си сред „простите българи”. Но би било пресилено да се смята, че още в този първоначален етап Богориди се дистанцира напълно от Неофит. Малко след като Бозвели повдига искането да получи архиерейското място, под давление на Патриаршията е затворен за около две денонощия заедно с ученика си Хрисант Новаков, но след намесата на Стефанаки бей е освободен. [5] През същата 1839 г. според биографията на Неофит от П. Р. Славейков възрожденецът преследва целите си и по един малко „нетрадиционен” начин. Той успява да се срещне с Валиде-султан (Безами Алем), майка на Абдул Меджид, имаща не малка тежест по това време в политиката на Високата порта и отговаряща за Търновска каза. По време на разговора си с нея, Бозвели съумява да получи разрешението и за заемането на митрополитското място. Доколко отговаря на истината разказът на Славейков е спорно, но звучи твърде правдоподобно сведението, че благодарение на контакта си с нея Неофит се свързва с Риза паша, който ще го покровителства в решителната борба през 1844-1845 г. [6] Междувременно в началото на 1840 г. в Цариград пристигат трима делегати, упълномощени да предадат на Портата прошенията, изготвени в края на 1839 г., в които се моли на високото архиерейско място да бъде назначен Бозвели. Цариградската патриаршия обаче съумява да ги подкупи и да се добере до прошенията. Панарет действително е снет от длъжност, но негово място е назначен 27-годишният Неофит Византиос, а Неофит Кот става негов протосингел, като се смята, че по този начин българските искания и стремежът на Бозвели ще бъдат частично задоволени. Чувствайки се предаден, котленският просветител се завръща в Търново, където започва почти веднага да противостои на новоназначения митрополит, показвайки, че няма намерение да се примири с ролята си на протосингел, каквито и прерогативи да му дава тя. Неофит Хилендарски продължава агитацията си сред населението, което е отразено в диалога му „Разговор на любородните” (1842–1844 г.). [7] В „Разговор между любородец и търговци в Търново”, включващ се първата част на произведението, настроенията в града след провала с прошенията са описани по следния начин: - А нали имате правителство (шура). Защо, ако не ви отсъдят местните право, не изпратите неколцина души с жалба в Цариград? - Защото патриаршия и капукехаи митрополитски и мухасалски могат да направят чудо с пратениците чрез клевети и лъжливи свидетелства от Търново. Сохрани Боже! Кои са луди да идат!” [8] В „Разговор на любородец с габровските чорбаджии”, датиран на 29 ноември 1840 г., габровци се оплакват, че „ в България властта не търпи учените българи…позволена е наука на гръцки, не на български език.” [9] През този първи етап от борбата, която повежда Неофит Бозвели срещу Цариградската Патриаршия, се открояват няколко тенденции, които ще продължат и след края на първото му заточение. Липсва достатъчна съгласуваност между водача на движението и подкрепящите го в Търново и въобще в другите градове, с които възрожденецът поддържа връзка. Центърът на противоборството правилно се премества в Цариград, където Неофит опитва да се свърже с някои влиятелни кръгове. Последният все още не може да спечели достатъчно силни съюзници, което позволява на Патриаршията сравнително безпроблемно да контролира ситуацията. Все пак й се налага да направи някои отстъпки и да даде официални обещания (бъдещето ръкополагане на Бозвели за ловешки епископ), което подсказва, че дейността на Неофит през 1839 и началото на 1840 г. не е била напразна. Епизодът, свързан с Валиде-султан, сочи, че просветителят още тогава е разбрал, че не може да се надява на какъвто и да е сериозен успех, като се осланя само на чисто български ресурси. Сами по себе си прошенията до Портата не биха довели до никакъв резултат, ако не бъде спечелена предварително подкрепата й или поне на част от висшите турски сановници. Без да се намери достойна противотежест на Патриаршията, тя винаги би надделяла при всяко надигане срещу властта й. Именно в това отношение борбата между септември 1844 и юли 1845 г. се отличава коренно от агитацията на Бозвели в Цариград през 1839-1840 г. В края на есента на 1840 г. Неофит Хилендарски се оттеглил в Лясковския манастир, където игумен е приятелят му Максим Райкович. От кореспонденцията на Неофит до свищовци от края на 1844 г. е известно, че в през зимата на 1841 г. синодът обещава в писмо до Бозвели и българските пасоми да се назначат български епископи в Русе, Ловеч, Враца и други градове. [10] Това обаче очевидно е чисто и просто уловка, целяща да успокои противника и да притъпи вниманието му, защото малко по-късно през март с. г. архимандрит Неофит е отвлечен от Лясковския манастир под предлог, че не се подчинява на търновския митрополит и оттам на цялата Цариградска патриаршия. С това е поставено началото на първото заточение на възрожденеца – 1841-1844 г. Първоначално се озовава в Хилендар, където голяма част от монасите го помнят добре. Решението му да се опълчи на Патриаршията е посрещнато от тях твърде негативно и изолирайки се, той се отдава предимно на книжовна дейност. Поради съмнения, че ще се опита да избяга, е преместен първо в Зограф, след това в Дионисиат, а накрая отново върнат в Хилендар. Сам не можещ да получи помощ отвън, Неофит се опитва да влияе върху съмишлениците си чрез писмата си, за да не губят вяра в правия път. „Человек же честний должен бит – пише той до Васкидович и учениците си в Свищов – совершенно честний.” [11] През време на заточението си на Света гора Бозвели е подкрепян от архимандрит Онуфрий Попович, с който споделя терзанията си и плановете си за бъдещето.” Любородецът” до толкова се сближава с Онуфрий [12], че последният успява да му помогне да избяга от Атон и да се сдобие с тескере от агата на Карея. В началото на август 1844 г. Неофит слага край на първото си заточение и решава да продължи борбата в Цариград, където ще се окаже, че си е спечелил мощни съюзници. Българското опълчване срещу Цариградската Патриаршия привлича вниманието на един външен за Османската империя фактор. Българският църковен въпрос се ражда през тези години до голяма степен, защото той постепенно се интегрира и става карта в общоевропейската дипломатическа игра. Българо-гръцкият църковен спор се преплита с полско-руското противоборство в Цариград, свързано с княз Адам Чарториски (1770-1861) и неговия агент Михаил Чайковски (1804-1886). Чарториски е начело на полската емиграция в Париж, където пристига след смазването на въстаническото движение в родината му през 1830-1831 г. от император Николай I. Полският аристократ дълго преди това между 1804 и 1806 г. е външен министър при император Александър I, но след като през 1815 г. изпада в немилост, той се посвещава изцяло на борба против разделилите си на няколко пъти в края на XVIII в. Полша Русия, Прусия и Австрия. В хотел Ламбер във френската столица се образува емигрантски център, имащ амбицията да бъде полско задгранично правителство, който, разбира се, се намира под опеката на Франция. Михаил Чайковски (по-късно ще приеме исляма и ще стане известен под името Садък паша) през 1840 г. е изпратен от него в Цариград с мисията да открие дипломатически фронт срещу Русия там, като въздейства на Портата в тази насока. По времето, когато Неофит Бозвели е заточен на Света гора, неговото дело не е оставено без внимание от полския агент, и той постепенно стига до заключението да включи българина и подигнатия от него въпрос в плановете си. В доклад до Чарториски от 7 юни 1842 г. отбелязва, че католицизмът може да спечели голямо влияние в България, ако вземе образованието под своя опека и го направи по дух национално. [13] Две години по-късно, в рапорта си от 27 март 1844 г. Чайковски е много по-конкретен: „Искам да обединя четиримата най-сериозни български дейци в комитет, който ще има цел да сближи България със западната просвета и по този начин да развива своята дейност в течение на 15 години. Лазаристите да дадат печатница и да помогнат да се разшири просветата в тази страна. Г. Боре е съгласен да замине за Солун и да се запознае с двамата духовници Викендия и Неофит, които са там в изгнание. Те биха действували в Македонска България, Максим – архимандрит в Търновско – в Дунавска България, а Стоянович чрез печатни издания.” [14] В тези редове е разкрито намерението на Чайковски да развие широка католическа пропаганда, като бъде откликнато на българските църковни и просветни стремления. В така начертаната програма прозират много нереалистични цели, като например намиращият в заточение (а не в изгнание) Неофит да действа в Македония. По-важното е обаче, че до Бозвели полският агент нарежда и младия Иларион Михайловски (Стоянович), намиращ се от 1841 г. в Цариград. Именно тази връзка ще се окаже особено перспективна. След като през 1843 г. Иларион е получил отказ от Патриаршията при втория си опит да замине да следва в руска духовна семинария (през 1841 г. той получава подкрепа в този смисъл от Васил Априлов, но остава най-вече поради обещанието на Стефан Богориди да бъде назначен за владика в България), остава трайно в Цариград и се изправя открито срещу гръцкото църковно подтисничество. Когато в края на август 1844 г. Неофит пристига отново в Цариград, той намира в негово лице не само съмишленик, но и достатъчно силна личност, която не може да бъде лесно разколебана от гръцките заплахи и обещания. [15] Като се има предвид и почти мълниеносния начин, по който котленецът се свързва в самото начало на септември с полската агентура, не е изключено освен да е бил добре запознат с настъпилото раздвижване в центъра на империята и да се е намирал във връзка с причинителите му още преди пристигането му там. Важна роля при установяването на контакт между Бозвели и Чайковски изиграва сръбският просветител Константин Огнянович. Роден е през 1798 г. в Панчево до Белград. През 1821 г. става учител във Видин, а три години по-късно във Враца, където е покровителстван от Димитраки Хаджитошев. След 1827 г. е арестуван и принуден да се премести в Габрово. Там открива училище през 1834 г. една година преди Априловската гимназия. [16] Благодарение на взаимното си познанство с него Неофит и агентът на Чарториски се срещат за първи път на 2 септември. Чайковски го съветва „с голяма предпазливост и умение на представи работата на турците и чрез оказаната привързаност към тях за си осигури закрила у Портата.” [17] Същевременно полякът започва да работи веднага за издаване на тескере за безопасност на Неофит от великия везир Мехмед Али паша, което и става няколко дни по-късно. Документът е показан на българите в Балкапан на 8 септември, с което се демонстрира, че Бозвели сега има съвсем различни изходни позиции в борбата срещу Патриаршията в сравнение с пет години по-рано. Бозвели и Иларион Михайловски (Макариополски) се заемат с изготвянето на меморандуми до Портата. През това време Неофит е настанен при католическия орден на лазаристите, където може спокойно да разработи изложението си. Тук е редно да се отбележи, че при всички положения възрожденецът е наясно с намеренията за обвързване на българския въпрос с католическата пропаганда. Към този момент обаче ползата от взаимодействието с полската страна изглежда да е много по-голяма от евентуалната вреда. Руската политика и по-конкретно постъпките на руския посланик в Османската империя Титов за поддържане на унифицирано православие на Балканите, чийто единствен гарант може да бъде само Цариградската Патриаршия, не е в състояние да симпатизира на българските искания за независимо духовно развитие. Това обстоятелство създава своеобразна симбиоза между делото на българския просветител и мисията на Чайковски. Това се отразява в меморандума на Бозвели от септември 1844 г. както по тактически съображения така и по вътрешно убеждение на духовника. В него [18] се наблюдават две основни линии, които се преплитат като предпоставка за българските искания. Първата от тях засяга двуличното и злонамерено отношение на Патриаршията към своите български пасоми. Гръцките владици подтискат всячески всеки опит за изява на народностното самосъзнание. В подчинените им диоцези властват корупция, низост и невежество. Просветителските стремежи на българските книжовници са възпрепятствани, тъй като са израз на народно обособяване. Поради тази причина и се отказва назначаването на български владици, тъй като по този начин Патриаршията би загубила абсолютния си контрол и възможност да подтиска българското население. Втората линия засяга изключително вредоносната роля на Русия за консолидирането на българския народ през последните няколко десетилетия. Бозвели подчертава тежките последици от опустошенията и принудителните изселвания на българи на север от Дунава по време на войните от 1806-1812 и 1828-1829 г., на които той е бил свидетел. Същевременно руският император се изявява като крепител на Патриаршията и оттам на гръцкия духовен гнет над „верните на Високата порта поданици”. Изтъква се, че ако в Цариград не бъдат предприети скорошно мерки за удовлетворяване на справедливите български искания, то това би довело до изключително негативни последици за Османската империя, защото гръцко-руските интриги биха обезсмислили заложените в Хатишерифа от султан Абдул Меджид принципи на равноправие и свободи. В изготвеното и изпратено до Портата в края на септември 1844 г. изложение на Иларион Михайловски по същество се преследва същата цел. Прекалено широкото разпространение на гръцкия език задушава националните прояви на българския дух, което се отразява не само пагубно на българите, но и отоманската власт, понеже по този начин се цели създаването на гръцка империя – т. е. възстановяването на Византия (този план, който естествено е по-скоро маневра на руската имперска дипломация отколкото реално намерение, се открива и в края на миналия век при Екатерина Велика). В този меморандум обаче не е заявено открито нищо против Русия, което Иларион прави също по-тактически, но и по чисто лични съображения. [19] На практика обаче целенасочената атака срещу Цариградската Патриаршия засяга руските интереси не по-малко, отколкото откритото обвинение на Неофит Хилендарски. Чрез двата меморандума, които въпреки изтъкнатата разлика представляват едно цяло, е формулирана следната платформа: 1. Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; 2. Да откриват свои народни училища; 3. Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език; 4. Да имат своя църква в Цариград; 5. В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защитават срещу гръцките интриги; 6. Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които „бидейки напълно независими от Патриаршията, биха изложили всички нужди на народа пряко на Високата порта. [20] По този начин в резултат на усилията си през последните пет години, подкрепата на младия еленчанин Иларион Михайловски и не на последно място сътрудничеството и внушенията на Михаил Чайковски Бозвели успява да трансформира църковната разпра в борба за църковно-национално обособяване и да постулира основите на нейната програма. Вярно е, че въпрос за отделяне на българите въобще от Цариградската Патриаршия не е поставен, но той се налага от изложеното по-горе от само себе си като крайна цел, която ще бъде преследвана неотклонно, без да се обявява първоначално открито. Най-постижима и близка изглежда шестата точка от програмата, поради което Неофит изпраща писма до свищовци, за да подготвят прошения и изберат делегати, а Иларион се свързва с Търново и Габрово. В писмо от декември 1844 г. Бозвели излага пред Васкидович в характерния си стил движещата го сила, подтикнала го да се опълчи така безкомпромисно на Патриаршията: „…Мню, яко нест ничего тако сладчайшаго как любви к отечеству: ни тако желатнейшаго, якоже жития в отечестве: ни тако честнейшее, как положение живота за отечество: не бой ся…” [21] Жителите на крайдунавския град са призовани да изпратят благодарствено верноподаническо писмо до великия везир Мехмед Али паша, придружено с изложение срещу търновския митрополит Неофит Византиос. В началото на 1845 г. до първопроходците да българския въпрос достигат обнадеждаващи сигнали. В края на януари Неофит се среща с външния министър Шекиб ефенди, който му обещава подкрепата си. В началото на февруари излиза българският превод на Иларион на текста на Гюлханския хатишериф от 1839 г. Портата възприема идеята да се свика Народно българско събрание в Цариград, за което Мехмед Али уведомява Бозвели пак в началото на февруари. [22] Месец по-късно в рапорта си от 7 март Чайковски пише: „Шекиб ефенди ясно заявил на Емин и на господин Огнянович, че от проучването на меморандумите на свещ. Неофит и свещ. Иларион Портата е почувствала нужда да има местни депутации в Цариград, които да изложат ниждите и възможностите на своите провинции и че това е станало причина да бъде издаден ферманът за събранието на депутатите, че Портата е трябвало да направи това не само за българите, но и за всички жители на своята държава.” [23] Достигната е кулминацията на делото на Неофит. Тук трябва да посочи, че църковно-националната и културно-просветната борба на този възрожденец могат да се отделят твърде условно. Основоположник на диалогичния памфлет, епистоларната проза и памфлетния вид мемоари в новобългарската литература, Бозвели изготвя всички свои творби като веществен израз на цялостната си национално насочена пропаганда от 1835 г. насетне – „Славяноболгарское детеводство”, „Просвещений европеец” (1842), „Любопитнопростий разговор” (1842), „Разговор на любородните” (1842-1844), „Здраваго разума разговор” (1844), „Краткий вопрос” (1844), „Мати Болгария” (1846). [24] Народностното пробуждане са цел както на учебника му и диалозите „Разговор на любородните” и „Краткий вопрос”, които съдържат художествено предадената квинтесенция на реалните му разговори по време на агитацията в България и Цариград, така и в по-абстрактните „Мати Болгария” и първообразът му „Просвещений европеец”, където отечеството е персонифицирано. Във всички тях под една или друга форма се изтъква нуждата от модерно образование на роден език, което внушение придобива най-ясен вид в „Речта за ползата от просветата” от 12 март 1845 г. Каква връзка съществува между политическата му пропаганда за църковно-национално обособяване и творчеството му личи от следния пасаж от „Мати Болгария” : „ Милая ми майко! Милите ти рождби са благодарни султанскому нинянему правлению – То всите коликито ся нахождат в державата му народи, равно има, и суди – и на всите според вярата им даде дозволения охолно да ся слядуват: а за нашат горкий болгарский народ не ся уверява чи тегли различни беди и напасти, от своите си според христианската си вяра, во овчий кожи облечени ненаситни волци, и лисици и варли люти сасипници.” [25] Може да се твърди, че културно-просветната борба следва хронологически и идейно църковно-националната такава. От средата на април 1845 г. в Цариград започват да пристигат делегати от българските земи. Скоро обаче се разбира, че събранието няма да постигне това, което желаят Неофит и Иларион Михайловски. От Свищов въобще е не изпращат упълномощени лица, а пратениците на Търново и Пловдив вземат страната на Патриаршията. Останалите делегати се държат изключително пасивно, не подкрепяйки открито исканията от септемврийските меморандуми. Единствено русенският делегат хаджи Петър х. Петков се осмелява да подаде изготвеното от съгражданите му прошение и е приет лично от външния министър Шекиб, което само по себе си е крайно недостатъчно, за да измени общата картина. [26] Неофит Бозвели възприема това като частично поражение, но остава непреклонен на позициите си. Новият патриарх Мелетий III се опитва да подобри отношенията на Патриаршията с него и го кани да живее в нея и заявявайки му, че ще му даде митрополитско място в Трапезунд, с което очевидно ще го изолира. Архимандрит Неофит естествено не се оставя да бъде залъгван по този начин. В писмото си до княз Чарториски от 6 май 1845 г., изпратено чрез Чайковски, той се стреми към „…полагане на предел на греко-российската политика чрез унищожение власти греческих Архиероев в Болгарии и чрез постановление Болгар (Архиероев), на болгарските Епархии, природних народу по отечеству и язику.” [27] Че Бозвели не губи решимост и влияние личи и от пълномощното на българските еснафи в Цариград, връчено нему и на Иларион на 25 юни с. г., с цел да представят интересите на българите по църковния въпрос. [28] Няколко дни по-късно котленецът подава до Портата обширен доклад, в който са поставени отново старите искания и настоява трима български духовници да заседават с гръцките в Светия синод. Изглежда, че натискът върху Патриаршията е неотслабващ. Съотношението на силите обаче скоро се изменя. Една от причините за благосклонността на Портата към българските дейци е голямото влияние, което Риза паша (от 1843 г. сераскеир – военен министър) упражнява върху Абдул Меджид и върху правителството. Традиционно той се възприема за антиевропейски настроен и по-специално стремящ се да парира всички опити за руско влияние в Цариград. В началото на юли обаче Риза паша е отстранен от властта, като новото правителство се намира под контрола на Решид паша (от 1846 г. велик везир), посланик в Париж и крепител на Цариградската Патриаршия. Последната вижда зелена светлина и в посещението на великия княз Константин, син на император Николай I през с. г. Подкрепени от руския посланик Титов фанариотите решават, че е ударил часът да се разправят с твърдия си противник Бозвели и неговия съратник Иларион Михайловски. [29] На 29 юли 1845 г. двамата са задържани в Патриаршията, откарани на Принцовите острови и в последствие заточени на Света гора. Двете ноти [30] на полския агент Чайковски до Портата от края на юли и началото на август срещу отвличането на Неофит и Иларион остават без последствие. Същото последва и молбите на абаджиите от държавната манифактура до Мехмед Али паша и Шекиб ефенди за освобождаването на водачите на църковно-националното движение. В следващите три години Неофит Бозвели вече тежко болен се отдава на книжовна дейност и се опитва да продължи просветителската си роля сред сънародниците си чрез кореспонденцията си. Запазвайки вяра в делото, започнато чрез неговите постъпки в Цариград, почива на 4 юни 1848 г. в Хилендар, там където по всяка вероятност е започнал да формира възгледите си за бъдещето на българския народ в началото на века. Целеустремеността му в средата на 40-те години на XIX в. при полагане на основите на църковно-националното движение оставя своя траен отпечатък върху съзнанието на българските възрожденски дейци и очертава основни насоки в просвещението на раждащата се българска нация
Няма коментари:
Публикуване на коментар