Васил Левски

Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. в гр. Карлово. Има двама по-малки братя – Христо и Петър, по-голяма сестра – Яна, и Мария, която е най-малка в семейството. Още от ранна възраст бъдещият апостол опознава тежкия и напрегнат живот на занаятчийското семейство. Баща му, Иван Кунчев, буден гайтанджия и бояджия, запада и умира, когато Левски е едва четиринадесетгодишен. Настъпилата сиромашия хвърля мрачната си сянка върху юношеската душа.
Грижата за препитанието на четиричленното семейство ляга изцяло върху майка му. Над чекръка и стана Гина Кунчева робува ден и нощ, за да осигури хляба на децата си. След като Васил завършва трите отделения на взаимното училище в родния си град, материалното положение на семейството подтиква Гина Кунчева да предаде своя син на грижите на брат си хаджи Василий, калугер от Хилендар-ския манастир, изпратен на служба в Карлово и неговата околия. Така момчето става послушник на вуйчо си, който го учи на църковна служба и две години го издържа в класното училище на Стара Загора.
Младият Васил проявява голяма любознателност, която става основен стремеж на юношеските му години. Тя се подхранва от любовта му към народа, която расте и укрепва толкова по-силно, колкото по-пълно опознава робската неволя и непосилните страдания на своя народ.
Тоя стремеж го ръководи през тежките години на послушниче-ството, той подхранва надеждите му по време на неговото дяконство, което той приема след уверението на вуйчо си, че ще го изпрати на учение в чужбина. Левски мечтае да служи на народа си чрез повече знания, чрез по-голяма наука, която иска да добие в Русия.
Но той вече е двадесет и четири годишен мъж. И вижда, че вуйчото не възнамерява да изпълни обещанието си. И когато търпението му се изчерпва, скъсва със своя роднина, вече станал архимандрит, и с надеждите, възлагани на него.
А между това народната борба се разгаря и обхваща все по-широки слоеве. Заедно с устрема към духовна независимост се разпалва и жаждата за политическа свобода. Недоволните народни маси започват да разбират необходимостта от организирани действия. Революционната идеология на националноосвободителното движение прави първите си стъпки. Раковски издига знамето на организирания бунт и изработва своя план за освобождение на България.
Животът сам разкрива пред наблюдателния поглед на младия дякон нови полета за дейност. Досегашното само е приспивало неговата воля за истинска служба на народа. Сега тоя народ го зове на решителна работа в името на свободата. Стремежите на най-онеправданите народни маси стават и негови стремежи.
Очевидно, преди още да постъпи в легията, в резултат на личните си усилия възмъжалият дякон намира смисъла и назначението на своя живот в беззаветната преданост, във всеотдайната обреченост на народа и на неговото освободително дело. „Аз съм посветил себе си —" пише той по-късно в едно свое писмо — на отечеството си още от 61-во лето (година) да му служа до смърт и да работя по народната воля."
Революционното дело ще стане за него най-голямо училище, в което ще израсте с цялото величие на своята прекрасна личност. Сега вече неговата цел е ясна и определена.
Убедил се в необходимостта да скъса с досегашния си живот и да се посвети на отечеството си, Левски смело и спокойно пристъпва към действие. През нощта на 3 март 1862 г. той напуска Карлово и през Пловдив се отправя за Белград, където Раковски организира вече легията.
Легията не постига своята крайна цел. Тя успява обаче да подчини за момент произволните и лични действия на организация и план и по този начин отбелязва началния момент в съзряването на една нова обществена мисъл у българина: борба за свобода чрез организиране на големи чети, които под единно ръководство да вдигнат народа на въстание.
Под стените на Белградската крепост Левски преминава първата обществена школа. В легията той оценява ролята на организацията и дисциплината. В лицето на Раковски открива идеален образец на беззаветен борец, готов на всички жертви в името на свободата и добруването на своя народ. А когато се опознава с повечето дейци по народното дело, той разбира цената на вътрешното единство, на единомислието, което сближава борците и ги прави силни в превъзмогване на пречките.
Така обществената мисъл, заедно с влиянието на Раковски и развитието на събитията определят по-нататъшното развитие в светоглгда на Левски. Отсега нататък борбата за народна свобода става негова висша цел, смисъл и съдържание на живота му. Организирането на чети, чрез които да се подигне народът на въстание, в момента за него е най-сигурното средство за постигане на освобождението.
Под стените на Белградската крепост е и бойното кръщение на Левски. В сраженията с турците той проявява голяма решителност и смелост. Тук при един скок получава и своето историческо прозвище Левски, с което живее в историята и в съзнанието на поколенията.
През пролетта на 1863 г. Левски се завръща в родния си град и след тримесечен затвор в Пловдив скъсва окончателно с дяконството. Решението му да захвърли расото, което фактически извършва още през 1862 г., е естествен резултат на неговото идейно развитие, а начинът, по който го прави, добива значение на обществена демонстрация на новите идеи, които го вълнуват.
На Великден, отрязал дългата си коса, в гражданско облекло, заел мястото на певеца, дякон Игнатий пее за последен път в църквата „Света Богородица". Изненадата и ефектът са огромни. Свикнал да обмисля внимателно всяко свое действие, очевидно празничният ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството, не са избрани случайно. Затова още Зах. Стоянов вижда в разстригването един смел протест срещу „пустото калугерство" и същевременно „нещо агитационно: нови хора и нови идеи са нужни на България".
След това събитие Левски не е могъл да остане повече в Карлово. Легалният период от своя живот той приключва като учител: близо две години прекарва в близкото село Войнягово, разположено в полите на Средна гора, и една непълна година в добруджанското село Ени-кьой, на пътя между Тулча и Бабадаг.
Годините на учителствуване, в които той се разкрива като вещ педагог, внесъл нови неща във възпитателната практика и училищната традиция, са години на изчакване сгодния момент за борба. През това време той работи за политическото осъзнаване на народа, вниква по-дълбоко в неговата душа и разбира още по-добре тежкото му положение.
От Еникьой той отива за кратко в Яш, откъдето прави опит, както се вижда от първото му запазено писмо, да се свърже с Раковски, за да се осведоми за неговите намерения.
Четири години след легията Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов, която е създадена в противодействие на политическата линия, следвана от образувания по това време Таен централен български комитет. Рожба на волята за съвместна борба на българи и ру-мъни, този комитет застъпва класовите интереси на средната търговска буржоазия и възлага надеждите си не на българския народ и неговата революционна борба, а на наивната вяра в добрата воля на султана и в съчувствието на великите европейски сили. Наистина той пръв изнася пред народните маси идеята за комитет и предвижда създаването на вътрешна организация, но не успява да приложи своята програма и освободителното движение продължава да следва бунтовната традиция на организираното хайдутство.
Когато Раковски се завръща в Румъния и узнава за извършеното в негово отсъствие, той се обявява против комитета. Събира разпръснатата революционна емиграция и разпалва борческия устрем на масите. Той изработва закон, с който подчинява хайдутските чети на организация и планова дейност. Въздействието, което упражнява пламенният патриот върху хайдутите, е огромно. Неговите идеи извършват преврат в душите и умовете на смелите борци. Планът за действие остава същият: към четите отвън ще се присъединят готови ядра, от съчувственици, за да поведат народа към обща въоръжена борба.
Започват се трескави приготовления за въоръжаване и подготовка на четите.
Четата на Панайот Хитов, главният войвода на всички чети, е първото от проектираните бойни ядра на Раковски. Оценил големите качества на Левски, той го налага на Панайот Хитов за знаменосец. Направеният избор е израз на доверие и на чест. На 28 април 1867 г. четата минава Дунава при Тутракан. Походът из Балкана е школа на издръжливост, на дисциплина, на организация. Левски навсякъде е пръв. Но масите са неподготвени, четите са малки и слаби и народът остава ням зрител на усилията на шепата храбреци. Тези мисли оставят дълбоки следи в съзнанието на Апостола и подготвят пътя за отричането му от четническата идеология.
Началото на последния и решителен прелом у Левски започва от Втората легия. Идеята за славянска федерация на Балканите ражда тази нова школа. Тя е едно от най-големите дела на Добродетелната дружина, която изразява интересите на богатите български търговци и земевладелци в Румъния и Русия. Наричана още Комитет на старите, Дружината съобразява дейността си с външната политика на руското царско правителство и образува отделен политически лагер сред българската емиграция. Заедно с договора за откриване на военно училище в Белград пратениците на Дружината се споразумяват със сърбите да образуват навсякъде из България комитети. Тия проекти обаче остават само на книга. И Добродетелната дружина, както и Тайният комитет нямат ясна представа за ролята и значението на вътрешната организация в борбата за свобода. Те възприемат тази идея под чужд тласък, без тя да отговаря на действителните цели на старите.
Легията трябва да подготви първия офицерски кадър за освободителната борба. Работата започва трескаво, с вяра и надежда в бъдещето, при пълната материална и морална подкрепа на Русия. И тук Левски е пръв. Но политическите сметки и шовинизмът на господствуващите клики в Сърбия провалят твърде скоро и този опит. Сръбските власти, които до първите успешни изпити крият неприязнените си отношения към легията, започват да полагат всички усилия да направят положението на легистите нетърпимо.
Левски, сериозно обезпокоен от работите в легията, в едно свое писмо до Найден Геров дава израз на мислите, които го вълнуват-. Загрижен за участта на другарите си, както и за съдбата на родината, той иска събраните патриоти да се използуват като революционна сила, която да вдигне народа на въстание. Тази задача беше поставил и Раковски на Първата легия. Но все пак желанието на Левски пръв да влезе в страната, за да посети и подготви предварително познатите си, е решителна стъпка напред в неговите разбирания. Той вече е дошъл до убеждението, че предварителната подготовка, макар и само за нуждите на четите, е необходима. Това му е подсказал и личният опит, придобит от похода из Балкана. При това предварителната подготовка, която иска да осъществи чрез доверието и най-широкото съдействие на познатите си, би подсилила възможностите за въстание, чийто главен двигател, разбира се, ще бъдат пак четите.
Левски не успява да осъществи намеренията си. Още същия месец той заболява тежко. Докато е на легло, той има възможност и време да се съсредоточи, да направи равносметка на придобития опит и да прозре бъдещата насока на освободителната борба. „Но пак Ви моля и познавам — пише той на Панайот Хитов -за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен. или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог. . ., ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си."
Апостола загатва на Хитов за оная мисъл, която изпълва съзнанието му и която предпочита да сподели в личен разговор с него. Той е прозрял не само насоката на освободителната борба, но и пътя на своята бъдеща дейност. Докато в писмото си до Н. Геров желанието му да отиде в България е във връзка с голямата му загриженост за участта на легията, а изпълнението му зависи от чужда воля, в писмото му до П.Хитов това желание е прераснало вече в решение. Левски е в началото на нов идеен прелом, който го довежда до съзнанието за необходимостта от предварителни действия вътре в страната. Новото не е уяснено в подробности, но те не са и съществени в случая. Бъдещият апостол е застанал пред идеята за една вътрешна революционна организация. Той е решил да отиде между народа и него най-напред да подготви за решителна борба. Той съзнава, че задачата, с която иска да се заеме, е тежка и отговорна, но ако сполучи, ще спечели за целия народ, ако пък не успее, ще погуби само себе си. За тая жертва той всякога е готов.
През втората половина на април 1868 г. Втората легия не съществува вече. Изгонен от Сърбия, Левски отива в Румъния, а после се връща отново в Сърбия, за да потърси приятелите си, забавили се, поради арестуването им от сръбските власти. В Зайчар обаче арестуват и него. В затвора той приключва равносметката на своя опит. Убеждава се окончателно, че на чужда помощ отвън не може и не бива повече да се разчита. Освободителното движение трябва да се облегне изцяло на своите собствени сили. Така съвсем естествено, по пътя на личния си опит Левски идва до съзнанието за необходимостта от самостоятелни действия. Ходът на събитията, от друга страна, затвърдява у него мисълта, че са необходими предварителна организация и революционна подготовка на народа вътре в страната. Трябва да мине още малко време, да узрее замисленото, за да може да ликвидира окончателно със старата тактика и да тръгне по нов път.
От Сърбия Левски се озовава във Влашко, където сред българската емиграция споделя с близки и познати своите мисли и търси почва за идеите, които го вълнуват. Тук, в кръга на младите, събрани около „Българското общество" в Букурещ, които се приближават до мисълта за самостойни организирани действия, Левски е разбран, тук той намира съчувствие и подкрепа. „Българското общество" в Букурещ, което подпомага всеки патриотичен почин, подкрепя и него, като му дава средства за пътуване и прехрана.
Към това време трябва да се отнесе запознаването и дружбата на Левски с Ботев. Двамата приятели живеят в една запустяла мелница край Букурещ и заедно споделят неволята и мизерията на изгнаническия живот.
Съвместният живот и дружбата им не са могли да не окажат влияние върху двамата великани на националноосвободителното движение.
На 11 декември 1868 г. с параход през Цариград Апостола предприема своята първа обиколка из България, която прекъсва, като се връща отново в Румъния, за да се снабди с прокламации, подписани от „Привременното правителство в Балкана", и някакво пълномощно. На 1 май 1869 г., след двумесечен престой в Румъния, той минава Дунава при Никопол и извършва втората си обиколка из България. Сега Апостола идва окончателно до убеждението, че в борбата за освобождение българският народ трябва да разчита преди всичко на собствените си сили и че за успеха на революцията е необходима продължителна, упорита и системна организационна работа сред самия народ. През тая обиколка той поставя сега основите на революционната организация в България, като изгражда първите революционни комитети в редица градове и села.
Проникнат от мисълта за изключителната роля на вътрешната организация, Левски се завръща в Румъния на 26 август 1869 г. с установено мнение по всички въпроси, които емиграцията би повдигнала във връзка с неговата работа, освен това той не говори вече само от свое име, а и от името на организирания народ. Облегнат на него и изпълнен с вяра в успеха, той желае да убеди емиграцията в правотата на своето дело и в необходимостта да се следва избраният път. Главната му грижа сега е да обедини усилията на революционната емиграция, за да се осигури успехът на освободителното дело.
Усилията на Левски не отиват напразно. Продължителните разисквания и спорове с идейните течения от кръга на младите го сближават с групата на Любен Каравелов, която споделя неговите идеи и му дава своята подкрепа и сътрудничество. Каравелов и другарите му първи от емиграцията оценяват историческата необходимост на избрания от Апостола път, присъединяват се към неговото дело и с това подпомагат укрепването на престижа му сред народа.
Новият и най-важен етап в развитието на националноосвободителното движение - полагане основите на комитетската мрежа в страната - сближава двамата водачи и извиква на живот Българския революционен централен комитет (БРЦК), чието начало трябва да се отнесе към есента на 1869 г. Създаването на Централния комитет е дело на Левски и Каравелов, които най-добре са разбирали необходимостта и значението на един централен ръководен орган на национално-освободителното движение. Неговото създаване е неразривно свързано с възникването на вътрешната революционна организация, чиято необходимост като най-висш етап в развитието на революционното движение Каравелов напълно е споделял.
На 27 май 1870 г. след близо едногодишен престой в Румъния Левски прехвърля Дунава при Гюргево, за да започне своята трета и най-продължителна обиколка из страната. Сега той разширява ко-митетската мрежа, укрепва революционната организация, провъзгласява комитета в Ловеч за Централен комитет на вътрешната организация, изработва революционния проектоустав - основния закон на организацията — и въвежда в работа двамата си помощници — Димитър Общи и Ангел Кънчев.
За четвърти и последен път Апостола прекъсва своята дейност и отива в Букурещ през пролетта на 1872 г., за да участвува в общото събрание на представителите на комитетските организации в България и чужбина.
На това събрание, организирано най-грижливо от Левски, се одобрява и приема уставът на организацията, изработен от него. На последното заседание, състояло се на 5 май, събранието избира Караве-лов за председател на Централния комитет, а Васил Левски - „за главен апостол на цяла България, Тракия и Македония". Като член на Централния комитет Апостола получава неограничена власт в България да подготви революцията.
Събранието възприема неговите схващания и делото му намира всеобщо признание. Пътят, по който той вече бе повел народа към свободата, се утвърждава като историческа необходимост. И пак на Левски е възложено да доведе докрай делото на народното освобождение.
Доволен, той се завръща на 1 юли 1872 г. в България и веднага разпраща отпечатания вече устав и специалното окръжно на Централния комитет до местните комитети. Неговите по-нататъшни усилия се насочват към укрепване на революционната организация, която сега той групира в отделни окръжни комитети, на които предоставя голяма свобода на действие и възможността да проявяват инициатива.
Своеволното нападение на държавното съкровище от Димитър Общи в Арабаконашкия проход и разгромът на организацията турят край на удивителната дейност на великия Апостол. Неукротимият и безстрашен сеяч на революцията е заловен и завършва своя героичен живот на бесилката край София.
В цялата си извънредно богата дейност, която протича при най-сложни и тежки обстоятелства, Левски се разкрива като велик организатор, идеолог и вожд на националната революция. Той поразява с дълбокия си реализъм, с голямата си проницателност, с изключителното си съзнание за дълг и отговорност пред освободителното дело на своя народ. Бележитият революционер не изневерява на себе си и на своя революционен дълг до сетния си час, когато при крайно тежки обстоятелства е изправен пред извънредния съд в София, а след това на бесилката.
Великият син на народа извежда освободителното дело на нов и широк път. Следвайки развитието и практиката на националноосвобо-дителното движение, самостоятелно, по свой път, той поставя основите на нов етап в идеологията на революционното движение. Левски изтъква, че в борбата за свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви, организира и въоръжи. Идеята за общонародно въстание, подготвено от вътрешната революционна организация, принадлежи на Левски. Тя назрява в развитието на освободителната борба, но неговата заслуга е, че той прозря историческата й роля и я осъществява със замаха на голям народен водач.
Никой преди него не схваща значението и ролята на вътрешната революционна организация, защото никой не разчита в освободителното дело само на собствените сили на народа. Апостола провъзгласява пълната независимост на освободителното движение, което занапред трябваше да разчита на вътрешната революционна организация и боевата подготовка на поробения народ. Левски полага върховни усилия да възпита, организира и въоръжи народа за решителната борба.
Организационната система, която той изгражда, има следния вид: върховното ръководство принадлежи на Централния комитет, който е избраник и пълномощник на народа и революционната организация. Частните комитети по села и градове са непосредствените изразители на революционната идея сред народа. Те творят организационния живот в страната и са преките деятели на революцията. Те са равноправни помежду си и се намират в преки отношения с Централния комитет. По-късно Левски преминава към децентрализация на организацията и създава първите революционни окръзи или окръжни центрове, както той ги нарича. Извършената промяна е един по-висш етап в развитието на организацията. Тайната полиция е екзекутивната сила на организацията, а войводите, избрани чрез състезателен изпит, са военните ръководители на народа.
Тая най-обща схема, почиваща на принципа на демократичния централизъм, не изчерпва огромното значение на организацията. Тя не дава ясна представа за голямото богатство от подробности, нито за оня живот, който организацията осъществява в своето развитие. Като цяло обаче тя разкрива не само организационния гений на Апостола, но и революционната стихия на българина, защото бе рожба на българската действителност.
Левски съчетава организатора и човека на делото с идеолога и стратега. Той е не само велик организатор и масовик, но и призваният законодател на революцията. Пръв от всички схваща необходимостта от един писан закон и се заема да го изработи. Той създава революционния проектоустав, в който неговата мисъл и дело намират конкретен израз. Затова и този устав е не само един организационен правилник, а цяла политическа програма, в която обществената мисъл преди Освобождението се издига до най-големите си върхове.
Три основни двигателя вдъхновяват мисълта и ръководят дейността на Апостола: любов към народа, култ към свободата и дълбока вяра, че освободеното отечество ще има най-съвършена уредба.
Любовта към изстрадалия народ е единственото чувство, което вълнува неговото сърце, и главният подтик, който възпламенява волята му за подвиг. Пред любовта към народа — според него — трябва да се смири „и най-малката гордост"; пред тая любов няма място за тщеславие и суета. Левски гори само от едно желание — да види отечеството си свободно, па после „ако щат го нареди да пасе и патките". Неговата възвишена и дълбока обич към народа не очаква и не търси признание, облаги, привилегии. Неговата жертвена готовност е все-отдайна, безгранична. „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв" — заявява големият революционер.
Излязъл сам от народа, Апостолът разбира най-дълбоко неговата душа и нито в един миг от своя живот не се дели от него. Още в началото на своята дейност той се убеждава, че всеки революционен почин без предварителната подготовка на народа е обречен на неуспех. По-късно при всяко свое по-значително действие той изхожда, както сам се изразява, от „свободното народно решение". Убеден и последователен революционер демократ, Левски вярва преди всичко в „естествената сила на народа". От друга страна, той е убеден, че революцията не може да успее, ако народът не стане сам господар на собствената си съдба.
И затова той иска всички почини да излизат от народа, т.е. от този, който е готов да умре за своята свобода, а не от емиграцията отвъд Дунава, чието значение и роля обаче той не подценява. Чувството за дълг и отговорност пред народа го правят естествен враг на всяко самовластие и убеден привърженик на съзнателната дисциплина и единството между дейците и работниците на освободителното дело.
Твърде характерен е в това отношение случаят с проектоустава. Още преди да пристъпи към неговото изработване, Левски споделя замислите си с най-близките и предани дейци на движението. След написването му той го разпраща до отделни дейци и комитети в страната и чужбина да изкажат писмено мнението си и да направят предложение за изменения и допълнения. И чак след това свиква общо събрание в Букурещ от представителите на цялата организация в страната и чужбина, което да разгледа и приеме революционния проектоустав.
Великият Апостол определя ясно и категорично целта на борбата „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)."
Едновременно с борбата за политическа свобода Левски иска „с един труд", както сам се изразява, да се осъществи и нов съвършен обществен строй, на чието знаме да пише „Свята и чиста република".
Борбата е насочена не само срещу господствуващата турска феодална класа, но и срещу нейните крепители — българските чорбаджии. Обръщайки се към тях, той казва: „Чакаме ви да усетите горчивите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло. То не! Вий му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Решили сме се: или да ви съберем, или да ви поразим!"
По своему, със свойствената си яснота и сила на израза, Левски разкрива същината на своята идеология. „Време е - пише той -с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина да убива? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба?" Народните усилия според него трябва така да се насочат, че с един труд, с едни и същи жертви, без да става нужда да се води втора борба, да се извоюва едновременно с политическото и социалното освобождение. Той мечтае, както се изрази на времето Георги Бакалов, „с един удар да освободи България от бъдещата класова война, да разреши едновременно и задачата на своята епоха, и задачата на бъдещето". Народната революция според Левски трябва да извърши коренно преобразование, като не само срине феодално-крепостническата обществена система, но и завинаги избави народа от всяко робство и от всяка социална несправедливост.
И затова, когато говори за „свята и чиста република", Левски има пред вид не толкова формата на управлението, а самия обществен строй; неговата република е „демократска" република, в която народът ще бъде пълен господар на собствената си съдба, тя е „многотрайна държава, изградена по новото зидане", както той се изразява в едно от писмата си. И както Ботев се бори да се построи животът на народа „по принципите на най-новата наука за свободата", така и Левски воюва за едно общество, в което ще бъдат унищожени експлоатацията и социалното неравенство.
Чужд на шовинизма, Апостола заявява: „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност." Всички народи в България ще живеят „под едни чисти и свети закони", без да се изключват и самите турци: „Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони." Всички народности „ще бъдат равноправни във всяко отношение", а след освобождението „ще спадат под един общ закон", който „ще се избере с висшегласие от всичките народности". Възненавидял всяка тирания, Апостола смята републиката за най-съвършена форма на управление. В устава той отправя категорично предупреждение към враговете на републиката и демокрацията: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система — демократска република — и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна (монархична) система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт."
Въпреки горчивия си опит Апостола е убеден привърженик на задружната борба на славянските и балканските народи за свобода и демокрация. „Ръката си подаваме всекиму, който ще пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка" — пише той на Каравелов, като има пред вид „нашите братя сърби", както сам се изразява в същото писмо. Велик реалист, Левски не се отказва и „от помощта на дявола", но разчита преди всичко на собствените сили на своя народ.
Като заявява, че на българското знаме ще бъде написано „свята и чиста република", той допълва: „Същото желаеме на братята сърби, румънци, черногорци и пр." Като краен идеал на балканските народи той посочва осъществяването на една обща „Балканска република", както сам я нарича.
Изпълнен с безгранична вяра в силите на народа, срещу които „не може противостоя и най-силната стихия", великият Апостол си представя освободеното отечество като една съвършена страна, която, както той се изразява, „ще гърми най-бляскаво като единична държава в цяла Европа".
Пътят към това светло бъдеще е само един -- „Свобода чиста или смърт". Свободата е върховно благо. Тя е „най-святата работа на човека" — бележи Левски в едно свое писмо — и от раждането до смъртта му трябва „да му бъде едничката му грижа". Робството е „най-противно на човечеството". Във „века на свободата и равноправието всеки притеснен и потъпкан", заявява Апостола, се стреми да разкъса робските вериги от врата си и напъва всички сили да отхвърли от себе си „жа-лостното и срамно име роб".
Кървавите и сирстински сълзи на поробения народ се леят върху главите на всички, които търпят робската неволя. Тежестта на задачата и несигурността на успеха в борбата за свобода не оправдават бездействието. „Чисто народният човек - пише Левски на Панайот Хитов — се бори, докогато може, да избави своя народ и ако не сполучи, трябва да умре в народната си работа." Пред „чистата свобода" според Апостола и най-голямата жертва е малка. За да се издигне обаче „храмът на истината и правата свобода", трябва преди всичко да се събори “деспотско-тиранската система" на потисника.
Васил Левски е докрай последователен революционер-демократ, Апостола влага своя голям принос в революционно-демократичната идеология на националноосвободителното движение. Велик патриот реалист, той вярва безгранично в силите на народа и поставя успеха на революцията в пълна зависимост от организацията, дисциплината и цялостната и системна подготовка на народа. В изграждането, а по-късно и при преустройството на организацията той изхожда от принципа на демократичния централизъм и я подчинява на волята и разума на колектива. На отделния деец той поставя нови изисквания в зависимост от новия етап от освободителната борба: съзнателност и дълбока убеденост, революционна бдителност и постоянство, преданост и чистота, проверка и изпит на хората, критика и самокритика в отношенията и работата на дейците.
Васил Левски издига на по-висок етап и военно-революционната идеология на националноосвободителното движение. Той ратува за изграждането на боеспособна въстаническа армия, която според него трябва да почива на здрава организационна основа, да има добри командни кадри и да бъде добре въоръжена и подготвена не само за партизански, но и за редовни бойни действия.
Апостола на свободата е привърженик на настъпателната стратегия с оглед да се постигнат бързи и решителни резултати. Той схваща голямото морално значение на своевременното вземане и задържане на инициативата от въстаниците.
В областта на тактиката Левски също придава решаващо значение на настъпателния бой, но предвижда при необходимост прибягването и до отбрана и изтъква особеното значение на селищата като упорни пунктове. Той предвижда провеждането и на партизански действия в тила на противника с цел да се постигне неговото разстройване
Апостола е най-съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. Затова у него няма колебания, няма раздвоение, няма връщане назад. Вдъхновен от безгранична обич към България и от желанието да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост и такт, с непостижимо себеотрицание и с неизчерпаема воля за борба и подвиг.
Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност, нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание. А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух.
Идеите, делото, легендарният живот на Васил Левски, Апостола на свободата, са велик и вдъхновяващ патриотичен пример за българския народ. Великото му дело и светлият пример на неговия живог ще останат завинаги в съзнанието на българския народ и ще изпълват поколенията с най-дълбока обич и признателност.