Начало → Мнения → Проф. Валери Стефанов, литератор: Освен за химни и манифестации празникът е и време за равносметки
Оцелели сме като народ, защото сме опазили езика и вярата
Проф. Валери Стефанов, литератор: Освен за химни и манифестации празникът е и време за равносметки
Всеки неграмотен човек е знак за колективния ни провал. Сред бабаитите на деня учителят става все по-уязвима фигура.
Визитка:
Роден е през 1958 г.
От 1984 г. е преподавател в СУ „Свети Климент Охридски”
Бил е ръководител на Катедрата по българска литература и декан на Факултета по славянски филологии
Доктор на филологическите науки
Професор по история на българската литература. Автор на десетки литературоведски и художествени книги
- Проф. Стефанов, като че ли винаги покрай 24 май си спомняме, че духът и писмеността са преди всичко. В останалото време пък си повтаряме колко сме неграмотни, бездуховни. Защо се получава така?
- Празникът е времето на емоциите. Празникът ни среща със съдбовни събития и с високи колективни каузи. С особена сила това се отнася до 24 май – деня на писмеността и просветата. В този ден отдаваме почит към словото като строителен елемент на света и като гарант за националната ни идентичност. Езикът и писмеността са граници, белези на различие, а различието е особена ценност. Ако сме оцелели като народ в дни на върховни изпитания, то е защото сме опазили две неща – езика и вярата. Освен за химни и манифестации празникът е и време за размисъл, за равносметки. Тук има място и за горчивина, защото лесно може да се види собственото ни духовно занемаряване. Неграмотността е опасност за обществото, защото е непродуктивна, разрушителна. Всеки неграмотен човек, а те непрестанно нарастват, е знак за колективния ни провал. Хиляди български деца, най-вече от етническите малцинства, не знаят да пишат и да четат и това ги обрича на тотално социално изключване.
- Има ли място за култура в днешни дни или по-скоро празникът е поредният почивен ден за нас?
- В един широк смисъл култура е целият създаден от нас свят, форматите, които сме наложили на нашия живот и ценностите, които го управляват. Културата е нашата преданост към традициите, към славните завети на дедите. В по-тесен смисъл националната култура е съзидание на специфични духовни ценности, духът на един народ, който проговаря чрез музика, танц, слово, песни, предметна пластика... Българският народ е дал силни доказателства за творческа мощ. Но през вековете той е показал, че разрушението и отрицанието също са му присъщи. Всяко силно творческо постижение е повод за празник, то само по себе си е празнуване на духовна мощ, разгръщане на творческия ни потенциал. Но трябва да си изработим критерии за истинските ценности и за фалшификатите. Понеже много се хвалихме с успеха на „Евровизия“, нека поне за миг да се запитаме какво общо има този целофанен кич с българската култура, с нейните традиции, с таланта по принцип... Под имената на различните държави дефилираше цялата посредственост на пластмасовата цивилизация. Да си успешен във форуми на посредствеността и масовото оглупяване, не е за хвалба. В света работят огромни и коварни машини за масово оглупяване, това не е тайна.
- Осъзнаваме ли чудото на езика според вас и изобщо как се промени той през последните години?
- Националният език освен средство за разбиране между група от хора е и колективна ценност. Той е могъщ белег за идентификация и затова неговата красота, пластика, дълбочина са ревниво прославяни. Езикът запада тогава, когато народът, който е негов носител, се занемари, когато духът вече не може да го крепи. Блясъкът на българския език помръква, защото има все по-малко хора, които да го пазят, да го разпалват, да говорят и пишат красиво и мъдро. Могъщата река на глобализацията и профанизацията е заляла бистрите потоци на българския език и не е далеч времето, когато ще ги погълне. В споделената езикова нищета хората се смаляват духовно, нямат шанс да порастат. Джуджетата на днешната българска действителност не знаят, че езикът е арматурата, която държи света и го пази от сриване. Но в един закъснял ден и това ще разберат.
- Често се спори кой е истинският национален празник на България. Вие на какво мнение сте и изобщо има ли място за подобни дебати днес?
- Националният празник не може да се декретира от някаква висша сила и да санкционира пределна истина. Националният празник по принцип следва да се опре на дата, която бележи някакво съдбовно значимо събитие за общността. За мен Трети март е достатъчно убедителна дата. Колкото и да е оспорвана по различни причини, тя учредява битието на новата българска държава, задава нови перспективи пред българския народ. Той се захваща да гради и както знаем, до голяма степен успява. Не датите правят празниците, а хората, способността им да съзидават и отстояват ценностите.
- Кои са духовните ни апостоли днес и има ли такива в обществото ни?
- Днес ние казваме, че Възраждането ни е имало своите огнени апостоли, че модерна България е намерила своите мъдри строители. Гордеем се с тях, носим портретите им, опитваме се да следваме делата им. Лошото е друго – когато колективната посредственост е актуална норма, индивидуалният талант е лесно пренебрежим. Медийната цивилизация може да направи от нищожеството слон, а от божествения талант жалка периферия. Да не забравяме, че апостолът е вестител, посредник между някаква съдбовна небесна истина и общността, която се нуждае от спасение. Ако днес няма апостоли, това означава, че светът не се нуждае от истината, а от лъжата. Означава, че спасението не е актуален хоризонт на живота ни.
- Като се замислите, къде остана мястото на българския учител?
- Всяко общество се гради върху система от ценности и от авторитети, които ги въплъщават и представляват. Българският учител следва да притежава висок обществен авторитет, да бъде ключова фигура в систематиката на ценностите. Дали днес това е така, е лесно да се отговори – в масовите си реализации българският учител е смален до обикновен администратор на образователни процеси и процедури. Децата са склонни да го подценяват, а родителите често му се отблагодаряват с агресия, направо с шамари. Дори само един подобен случай вече е готов да срине респекта, да направи уродливи отношенията. Когато образованието се откъсне от възпитанието и респектът пред авторитета, катастрофата е неизбежна. А в България точно това се случва. Сред бабаитите на деня учителят става все по-уязвима фигура, каквито и високи приказки да се изричат за него по празниците. И това изтласкване е чудовищно.
- Често си говорим за незнанието и неграмотността. Как гледате на поредната истерия покрай матурите - изтичане, купуване на отговорите, таен пакет от мерки, хванати преписвачи...
- Матурите като административна и технологична битка с преписвачите – това е крещящата видимост на провала в българското образование. Това означава, че училището е подготвяло децата не да знаят, а да лъжат. Това означава, че целта не е знанието, а изпитите, възможността да се „вземат”. Българското училище не упражнява страстта към знанието, не култивира радостта от него. Полуграмотни хора се борят със Системата и превръщат тази своя успешна борба в модел за целия си живот. Те вярват, че с лъжата не само се живее, с нея се и просперира. Забелязал съм при моите студенти, че когато ги оставя сами да изберат един от въпросите си на изпита и дори предварително да го подготвят, резултатите не са особено впечатляващи. Което означава, че всеки пледира за свободата, но когато я получи, се суети какво да прави с нея. Свободата е инструмент, с който можеш да направиш нещо по-различно със себе си. Но може и нищо да не направиш, да бъдеш като освободена овца, която блее и настоятелно си търси господаря.
- Какви са очакванията ви, все пак става дума за хора, които ще кандидатстват в университет?
- Пред университетите вече няма бариери, нито летви за прескачане. Всички са зад бариерата в една суматоха, където неграмотността и интелектуалната немощ имат застрашително висок процент. Университетите са на път да станат забавачници, където част от хората трябва да си доучват това, което са пропуснали в училище. Вместо крачки напред ни чакат крачки назад, за да си обезпечим бройките и субсидиите. Тъй като много се говори за качество – качество се прави с качествени хора, а не с празни приказки.
- Каква тогава е рецептата срещу незнанието? И изобщо как да бъдат мотивирани младите хора да учат, да четат?
- Налице е стресиращ мотивационен провал. Българското училище въобще не разяснява на младите хора защо те са „запрени” в училището, какво правят в него. Всичко минава под знака на принудата и стискането на зъби – дванадесет години са много време, но ще се търпи и ще се издържи. Заклещени от дисциплинарните изисквания, младите хора намразват институцията, отегчават се от нея, от бездарието й. А тези отворени към света хора трябва да повярват в знанието, в неговата сила, в радостта от него. Образователната система в този й вид е на повече от два века и е време да бъде реформирана в съответствие с новата технологична среда, според новите средства за комуникация.
- С какво се занимавате в момента? Коя е темата, с която бихте се захванали, творческото ви предизвикателство?
- Съвсем наскоро, след няколко дни, излиза новата ми книга „Поетика на любовта”. Тя е опит да се изследват емоционалните територии на човека по протежение на хилядолетната му история. Любовта е индивидуално състояние, но тя е плод и на емоционалната култура на едно общество. В общества, доминирани от омразата, страха, подозрителността... любовта е презирана и маргинализирана ценност. Добре знаем, че християнството се е утвърдило чрез доктрината на апостол Павел за силата на любовта. Днес сме обгърнати от семпли представи и от вулгарни езици, които са симптоми за емоционална немощ, за психически проблеми. В училище с дисциплинарно настървение говорим за спецификата на едноклетъчните организми, но не и за драматургията на човешката интимност, за културата на тялото... Затова широките народни маси смятат, че любовта е шлагер от миналото, който следва да бъде забравен. Аз твърдя друго – ако не инвестираме в любовта, омразата ще инвестира в нас и ще ни върне в неизбежното – в горите, откъдето сме тръгнали.
Роден е през 1958 г.
От 1984 г. е преподавател в СУ „Свети Климент Охридски”
Бил е ръководител на Катедрата по българска литература и декан на Факултета по славянски филологии
Доктор на филологическите науки
Професор по история на българската литература. Автор на десетки литературоведски и художествени книги
- Проф. Стефанов, като че ли винаги покрай 24 май си спомняме, че духът и писмеността са преди всичко. В останалото време пък си повтаряме колко сме неграмотни, бездуховни. Защо се получава така?
- Празникът е времето на емоциите. Празникът ни среща със съдбовни събития и с високи колективни каузи. С особена сила това се отнася до 24 май – деня на писмеността и просветата. В този ден отдаваме почит към словото като строителен елемент на света и като гарант за националната ни идентичност. Езикът и писмеността са граници, белези на различие, а различието е особена ценност. Ако сме оцелели като народ в дни на върховни изпитания, то е защото сме опазили две неща – езика и вярата. Освен за химни и манифестации празникът е и време за размисъл, за равносметки. Тук има място и за горчивина, защото лесно може да се види собственото ни духовно занемаряване. Неграмотността е опасност за обществото, защото е непродуктивна, разрушителна. Всеки неграмотен човек, а те непрестанно нарастват, е знак за колективния ни провал. Хиляди български деца, най-вече от етническите малцинства, не знаят да пишат и да четат и това ги обрича на тотално социално изключване.
- Има ли място за култура в днешни дни или по-скоро празникът е поредният почивен ден за нас?
- В един широк смисъл култура е целият създаден от нас свят, форматите, които сме наложили на нашия живот и ценностите, които го управляват. Културата е нашата преданост към традициите, към славните завети на дедите. В по-тесен смисъл националната култура е съзидание на специфични духовни ценности, духът на един народ, който проговаря чрез музика, танц, слово, песни, предметна пластика... Българският народ е дал силни доказателства за творческа мощ. Но през вековете той е показал, че разрушението и отрицанието също са му присъщи. Всяко силно творческо постижение е повод за празник, то само по себе си е празнуване на духовна мощ, разгръщане на творческия ни потенциал. Но трябва да си изработим критерии за истинските ценности и за фалшификатите. Понеже много се хвалихме с успеха на „Евровизия“, нека поне за миг да се запитаме какво общо има този целофанен кич с българската култура, с нейните традиции, с таланта по принцип... Под имената на различните държави дефилираше цялата посредственост на пластмасовата цивилизация. Да си успешен във форуми на посредствеността и масовото оглупяване, не е за хвалба. В света работят огромни и коварни машини за масово оглупяване, това не е тайна.
- Осъзнаваме ли чудото на езика според вас и изобщо как се промени той през последните години?
- Националният език освен средство за разбиране между група от хора е и колективна ценност. Той е могъщ белег за идентификация и затова неговата красота, пластика, дълбочина са ревниво прославяни. Езикът запада тогава, когато народът, който е негов носител, се занемари, когато духът вече не може да го крепи. Блясъкът на българския език помръква, защото има все по-малко хора, които да го пазят, да го разпалват, да говорят и пишат красиво и мъдро. Могъщата река на глобализацията и профанизацията е заляла бистрите потоци на българския език и не е далеч времето, когато ще ги погълне. В споделената езикова нищета хората се смаляват духовно, нямат шанс да порастат. Джуджетата на днешната българска действителност не знаят, че езикът е арматурата, която държи света и го пази от сриване. Но в един закъснял ден и това ще разберат.
- Често се спори кой е истинският национален празник на България. Вие на какво мнение сте и изобщо има ли място за подобни дебати днес?
- Националният празник не може да се декретира от някаква висша сила и да санкционира пределна истина. Националният празник по принцип следва да се опре на дата, която бележи някакво съдбовно значимо събитие за общността. За мен Трети март е достатъчно убедителна дата. Колкото и да е оспорвана по различни причини, тя учредява битието на новата българска държава, задава нови перспективи пред българския народ. Той се захваща да гради и както знаем, до голяма степен успява. Не датите правят празниците, а хората, способността им да съзидават и отстояват ценностите.
- Кои са духовните ни апостоли днес и има ли такива в обществото ни?
- Днес ние казваме, че Възраждането ни е имало своите огнени апостоли, че модерна България е намерила своите мъдри строители. Гордеем се с тях, носим портретите им, опитваме се да следваме делата им. Лошото е друго – когато колективната посредственост е актуална норма, индивидуалният талант е лесно пренебрежим. Медийната цивилизация може да направи от нищожеството слон, а от божествения талант жалка периферия. Да не забравяме, че апостолът е вестител, посредник между някаква съдбовна небесна истина и общността, която се нуждае от спасение. Ако днес няма апостоли, това означава, че светът не се нуждае от истината, а от лъжата. Означава, че спасението не е актуален хоризонт на живота ни.
- Като се замислите, къде остана мястото на българския учител?
- Всяко общество се гради върху система от ценности и от авторитети, които ги въплъщават и представляват. Българският учител следва да притежава висок обществен авторитет, да бъде ключова фигура в систематиката на ценностите. Дали днес това е така, е лесно да се отговори – в масовите си реализации българският учител е смален до обикновен администратор на образователни процеси и процедури. Децата са склонни да го подценяват, а родителите често му се отблагодаряват с агресия, направо с шамари. Дори само един подобен случай вече е готов да срине респекта, да направи уродливи отношенията. Когато образованието се откъсне от възпитанието и респектът пред авторитета, катастрофата е неизбежна. А в България точно това се случва. Сред бабаитите на деня учителят става все по-уязвима фигура, каквито и високи приказки да се изричат за него по празниците. И това изтласкване е чудовищно.
- Често си говорим за незнанието и неграмотността. Как гледате на поредната истерия покрай матурите - изтичане, купуване на отговорите, таен пакет от мерки, хванати преписвачи...
- Матурите като административна и технологична битка с преписвачите – това е крещящата видимост на провала в българското образование. Това означава, че училището е подготвяло децата не да знаят, а да лъжат. Това означава, че целта не е знанието, а изпитите, възможността да се „вземат”. Българското училище не упражнява страстта към знанието, не култивира радостта от него. Полуграмотни хора се борят със Системата и превръщат тази своя успешна борба в модел за целия си живот. Те вярват, че с лъжата не само се живее, с нея се и просперира. Забелязал съм при моите студенти, че когато ги оставя сами да изберат един от въпросите си на изпита и дори предварително да го подготвят, резултатите не са особено впечатляващи. Което означава, че всеки пледира за свободата, но когато я получи, се суети какво да прави с нея. Свободата е инструмент, с който можеш да направиш нещо по-различно със себе си. Но може и нищо да не направиш, да бъдеш като освободена овца, която блее и настоятелно си търси господаря.
- Какви са очакванията ви, все пак става дума за хора, които ще кандидатстват в университет?
- Пред университетите вече няма бариери, нито летви за прескачане. Всички са зад бариерата в една суматоха, където неграмотността и интелектуалната немощ имат застрашително висок процент. Университетите са на път да станат забавачници, където част от хората трябва да си доучват това, което са пропуснали в училище. Вместо крачки напред ни чакат крачки назад, за да си обезпечим бройките и субсидиите. Тъй като много се говори за качество – качество се прави с качествени хора, а не с празни приказки.
- Каква тогава е рецептата срещу незнанието? И изобщо как да бъдат мотивирани младите хора да учат, да четат?
- Налице е стресиращ мотивационен провал. Българското училище въобще не разяснява на младите хора защо те са „запрени” в училището, какво правят в него. Всичко минава под знака на принудата и стискането на зъби – дванадесет години са много време, но ще се търпи и ще се издържи. Заклещени от дисциплинарните изисквания, младите хора намразват институцията, отегчават се от нея, от бездарието й. А тези отворени към света хора трябва да повярват в знанието, в неговата сила, в радостта от него. Образователната система в този й вид е на повече от два века и е време да бъде реформирана в съответствие с новата технологична среда, според новите средства за комуникация.
- С какво се занимавате в момента? Коя е темата, с която бихте се захванали, творческото ви предизвикателство?
- Съвсем наскоро, след няколко дни, излиза новата ми книга „Поетика на любовта”. Тя е опит да се изследват емоционалните територии на човека по протежение на хилядолетната му история. Любовта е индивидуално състояние, но тя е плод и на емоционалната култура на едно общество. В общества, доминирани от омразата, страха, подозрителността... любовта е презирана и маргинализирана ценност. Добре знаем, че християнството се е утвърдило чрез доктрината на апостол Павел за силата на любовта. Днес сме обгърнати от семпли представи и от вулгарни езици, които са симптоми за емоционална немощ, за психически проблеми. В училище с дисциплинарно настървение говорим за спецификата на едноклетъчните организми, но не и за драматургията на човешката интимност, за културата на тялото... Затова широките народни маси смятат, че любовта е шлагер от миналото, който следва да бъде забравен. Аз твърдя друго – ако не инвестираме в любовта, омразата ще инвестира в нас и ще ни върне в неизбежното – в горите, откъдето сме тръгнали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар