ПЕТ ПРИКАЗНИ ДНИ В БОДРУМ.wmv

ПЕТ НЕЗАБРАВИМИ ДНИ
На 20.04.2012 г. заедно с детски фолклорен ансамбъл „Звездички“ заминахме за турския град Бодрум, намиращ се на 1000 км от Бургас. Пътувахме два дни в едната посока, но времето неусетно мина в приказки, игри и спане. Когато за последно бяхме на европейска земя, слязохме за малка почивка, за да изчакаме ферибота. С него щяхме да преминем през Дарданелите и да навлезем в азиатската част на Турция, в малкото градче Чанаккале. От преводачката разбрахме, че в околностите му през 2004 година е заснет филма „Троя” с участието на Брад Пит. Всички си направихме снимки пред огромния дървен кон, направен специално за филма, който е бил подарен на града от актьора. След това отново потеглихме , но сега пътуването бе по - кратко. Вечерта спряхме да нощуваме в малък хотел с красива гледка към морето.Трябваше да си лягаме в 23:00 часа,но от вълнение не можахме да заспим и цяла нощ обикаляхме от стая в стая. Вечерта не усещахме никаква умора,но на другия ден, когато тръгнахме в 8:00 сутринта, всички заспаха в автобуса (само аз не посмях, за да мога да направя снимки за господин Янев).Привечер стигнахме до крайната точка на нашето пътуване - Бодрум – очарователен град на брега на морето, само с бели постройки на два или три етажа и с много цветя. Следващите няколко дни преминаха по един и същи начин – сутрин дефилета по улиците, после обяд, след това разглеждане на града и вечер – концерти.Никога няма да забравя първата ни изява в амфитеатъра – една от забележителностите на Бодрум. Беше претъпкано. Не бях виждала толкова много хора на едно място. И светлини, и музика, и усмивки…Беше вълшебно! Не очаквах толкова хора да са се навили да ни гледат,но бях много радостна и горда,че българските танци и музика са толкова харесвани от другите народи.След всеки концерт бяхме много изморени - прибирахме се след полунощ, но в хотела умората изчезваше и отново се зареждахме с енергия за среднощни обиколки. Много често ръководителите ни правеха забележки, казваха да влизаме по стаите, да си лягаме, но…
Не усетих кога изминаха тези три дни, сякаш бяха три минути.Всичко беше чудесно – и града, и морето, и хората.Те бяха много добре настроени към нас българите, съвсем не бяха такива , каквито ми ги описваха преди да замина. Навсякъде ни посрещаха с усмивки и аплодисменти. Последната ни вечер беше най- хубава, защото я прекарахме изцяло по „български” – с песни и танци празнувахме успеха до сутринта.
Когато си тръгнахме за България, се получи нещо като малка „емоционална криза” сред някои от нас. В автобуса повечето започнаха да плачат горе-долу от нищото, и на всичкото отгоре не казваха защо (дали и те самите знаеха защо плачат)? Може би, защото напускахме това приказно място, или изпитваха носталгия, или ако не това… какво?На мен също ми беше мъчно за България, но и ми се искаше да остана още малко там.Никога не съм била почитателка на старите български песни,но когато ги чух в автобуса ми стана много хубаво и исках час по-скоро да се върна в Бургас. От една страна нямах търпение бързо да преминем с ферибота от азиатска на европейска земя, но от друга страна знаех, че повече може и да не видя някои от хората. Запознах се с две момичета от Турция,но не за тях ми беше мъчно (поне така мисля).Изразявам се доста объркано, но в този момент седях в автобуса, гледах гривната, която си бях купила за спомен и изпитвах много смесени чувства – една част от мен искаше да остане там, а друга – бързаше да се върне.
Отново по същия път, отново в Чанаккале, отново опитахме да лудуваме цяла нощ,(този път издържахме само до 4:00),отново всички заспахме в една стая-момчета и момичета. Нямахме никакви проблеми, докато директорката,Парушев (нашия хореограф) и баща ми не влязоха в стаята сутринта, за да ни събудят за тръгване. Конското беше голямо, но както винаги на мен ми беше смешно, не знам защо.
Пътуването до границата ми се стори много кратко. Накараха ни да слезем от автобуса, за да огледат багажа ни. (Аз нямах никакви проблеми с проверяващите, защото не носех наркотици). Когато минахме проверката и влязохме в България чувството ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Зарадвах се още повече, когато наближихме Меден Рудник. Само като видях разхвърляните отпадъци и неравните кални пътища разбрах, че това е Бургас. Дори и това ме зарадва, защото знаех, че това е моята държава и моят град.
И въпреки невероятните изживявания през тези пет дни,може би след време всичко ще избледнее.Не знам. Но едно нещо знам със сигурност.Разбрах истинското значение на една дума в българския език. Дума, която бях чувала много пъти, но не разбирах - думата „носталгия”. Дума, която почувствах със сърцето си.