Незабравимото преживяване на 6а клас във Вонеща вода

Сутринта в 8:00ч. цялата група от 11 човека се събра пред Младежкия дом. Там бяха нагласени г-н Янев, родители и най-важните - УЧЕНИЦИТЕ. Когато всички се качихме в микробуса, започнахме да махаме на родителите с надеждата, че по- дълго време няма да ги видим. Но понеже на мен малко множко ми дойде ученето, попитах г-н Янев дали има часове толкова рано сутринта...жестоката истина беше, че той нямаше. И, както и да е, потеглихме към големите приключения. По пътя спряхме за отдих на едно кафе, след което се въртяхме като пумпали по едни завои, докато се изкачим в планината. Микробусът спря точно пред една сграда, а тя се оказа, че е лудницата (ехх казах си на ума...това място е точно за нашия клас). Продължихме по пътя и най-накрая пристигнахме пред хотела. Мен естествено ме впечатли басейна тип локва (ама той наистина си беше локва). Г-н Т. Жеков, бързо ме разочарова, като ми каза, че басейнът (локвата) няма да може да се ползва. И какво от това, че времето си беше на дъжд, аз въпреки това си носех бански. Е, нищо, след като влязохме в стаите, малко така се впечатлихме от вида и доста се отчаяхме, като не видяхме паяци и буболечки. Когато се настанихме в хотела, след има-няма 30 минути се събрахме и излязохме да разгледаме Вонеща вода. Стигнахме и площада...там пък жив човек нямаше. Е, добре де, имаше там двама- трима ергени, които се оглеждаха за някоя друга женска, но нали Ви казах, жив човек нямаше. Отидохме до църквата, която си беше доста голяма за това малко селце. Но да не изпадаме в подробности...искам да си изкажа мисълта и тя е, че една кокошка ама толкова наперена така ми привлече вниманието, че даже си я снимах за спомен и няма как да не кача снимката. Докато аз я снимах, Георги подскачаше като ощипан, защото го беше страх да не го клъвне. Прибрахме се отново в хотела и се качихме в стаята, тогава може да се каже, че започнах да пиша този втори роман, защото получих уникалното вдъхновение от чистия въздух.

Та няма да разказвам повече подробности, за да не се пукнете от смях. Последният ден гъчихме сладолед, от една страна ни беше хубаво, че си тръгваме, а от друга не, но си беше гадно чувството, че и на другия ден сме на училище. Точно когато слязох от микробуса, си казах: ЛИПСВАШЕ МИ МРЪСНИЯ ВЪЗДУХ!

От: Екатерина