2. МОДУЛ
Дидактическа задача: Преразкажете текста от името
на неутрален разказвач
ПЪРВАТА ЛЮБОВ
Бранислав Нушич
За първата любов би трябвало да
говоря по-напред, защото тя върви успоредно с ученето, би могло дори да се
каже, че спада към учебните предмети. Влюбих
се в моята съседка Перса, защото беше най-близко. Перса имаше покрито с
лунички лице, носеше жълти чорапи и токовете на обувките ù бяха винаги
изкривени. Преди да се влюбя, не ù обръщах внимание, но от момента, когато се
влюбих, тя ми изглеждаше божествено красива. (…)
Тя беше дъщеря на учителя ни по
математика, който, кой знае защо, нямаше съвсем добро мнение за мене. Тя беше
на девет години, учеше в трето отделение. Любовното си признание направих по един необикновено романтичен начин.
Веднъж, когато играехме на жмичка, ние двамата с нея се скрихме в една каца, в
която майка ми зиме слагаше кисело зеле. Тук, в тая каца, аз ù направих любовно
признание и тоя мой спомен и до днес ме кара да се вълнувам, когато мина покрай
някоя каца. Веднъж се срещнахме с нея след последния час и тръгнахме заедно към
къщи. Аз ù дадох една кифла и я запитах
сериозно:
- Какво мислиш, Персо, ще те даде ли баща ти, ако те поискам?
Тя се зачерви, наведе очи и в
смущението си разчупи кифлата на три части.
- Не вярвам -- отговори тя полугласно.
- Защо? - попитах аз
развълнувано и очите ми се наляха със сълзи.
- Защото си слаб по неговия
предмет.
Заклех ù се, че денонощно ще
уча аритметика, само да мога да си поправя бележката. И аз учих. Но нима може
да се постигне онова, за което толкова други са прахосвали напразно силите си –
нима можех да примиря любовта и аритметиката? Заставен да избирам между любовта
и аритметиката, аз избрах онова, което беше по-леко – любовта. И следващия час
вместо двойка получих единица. На обяд причаках Перса пред нейното училище и изпращайки я, ù
признах, че сега положението ми е още по-лошо, защото съм получил единица по
предмета на баща ù.
- Тогава – каза тя болно – аз
никога няма да бъда твоя!
- Ти трябва да бъдеш моя, ако
не на тоя, то на оня свят! – извиках аз; тези думи бях чул преди няколко дена
на едно театрално представление.
- Как може да стане това? –
запита тя любопитно.
- Ще се отровим, само да се
съгласиш.
- А как ще се отровим?
- Ей така – продължих аз още
по-решително. - Ще изпием отрова.
- Добре - реши се тя. –
Съгласна съм. А кога?
- Утре следобед.
- А, утре следобед имам училище
- сети се тя.
- Да - спомних си и аз. – Утре не мога и аз, защото ще ми
пишат отсъствие, а съм направил вече двадесет и четири и може да ме изключат от
училище. Но хайде, ако искаш, в четвъртък следобед, тогава нямаме училище нито
аз, нито ти.
Тя се съгласи и се споразумяхме
аз да приготвя всичко за отравянето. Срещнахме се в нашата градина, седнахме на
тревата и от душите ни се изтръгна дълбока въздишка на болка и копнеж. Аз
извадих кутията кибрит от джоба си.
- Какво ще правим сега? –
запита Перса.
- Ще ядем кибрит.
- Как ще ядем?
- Ето така! – отговорих аз,
откъснах главичката, хвърлих я, а клечката изядох.
- А защо хвърли това?
- Това е мръсно.
Тогава тя се реши и протегна
смело ръка. Аз откъснах главичката и ù дадох клечката. Тя я пое и започна
решително да я дъвче. Изяде три клечки и на очите ù се показаха сълзи.
- Не мога повече! Никога в
живота си не съм яла клечки.
- Е, ти навярно си се вече
отровила.
- Може би! – отговори тя. – Чувствам, че нещо ме
дере в гърлото.
- Това е. Ти си вече отровена.
Аз продължих упорито и изядох
девет клечки, но изгубих апетит и усетих, че нещо ме дере в гърлото.
- Свършено е! И аз съм отровен!
– казах тържествено, както се полага в такива случаи.
Цялата история между впрочем свърши по следния
начин:
Тя се отишла у дома и помолила
майка си да ù приготви леглото, за да умре. Признала ù, че се е отровила, т.е.
че е яла с мен клечки. А майка ù, без да вземе под внимание състоянието ù и
чувствата ù, казала:
- Е, щом като си могла да ядеш клечки в
градината, ще ядеш дървото и тука…
Заради тоя бой Перса ме намрази
и така свърши моята първа любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар