В момента седим в Мак Доналдс, ядем здравословна храна и пишем за вълнуващите ни преживявания от вчера. Ще Ви представим изживяването ни от две гледни точки.
Анонимка1: Вчера аз се събудих, оправих се и се срещнах с Анонимка2 пред блока ми. Двете заедно тръгнахме към училище, но не отидохме направо там, защото искахме да изненадаме нашите съученички с появата се. Понеже знаем часа и мястото на тяхната сутришна уговорка (7.05), ние решихме де минем по долната улица, за да можем да ги наблюдаваме и да разберем кога да тръгнем. В този момент обаче заваля много силен дъжд. Застанахме ние на един ъгъл като подгизнали кокошки и чакахме те да минат , но те така и не идваха. В крайна сметка към 7.10 ние решихме да тръгнем към училище с мисълта, че те вече са там. Качихме се горе в стаята, но там имаше 5 човека на кръст. Малко след нас дойдоха момичетата, заради които станахме мокри като кокошки. Започнахме да разговаряме и господинът влезе. Ние с Анонимка 2 отидохме да дадем нашите медицински бележки. Пошегувахме се с господина, че сме се чудели дали да дойдем на училище, защото бележките извиняваха включително и този ден. Господинът взе, че наистина ни освободи. Аз и Анонимка 2 си събрахме нещата и излетяхме през вратата. Решихме да отидем у нас, но се сетихме, че мама тръгва за работа в 9.00 часа, а сега беше 7.30. Тогава ние решихме да се разходим из Бургас през този час и половина. Ние хванахме четворката и отидохме до ж.к. "Изгрев". От там се качихме на 211, за да се върнем. Спирката, на която трябваше да слезем приближи, но един контрольор започна да проверява билетите на пътниците, а ние не знаехме къде са нашите. Започнахме да ги търсим. В крайна сметка ги намерихме в чантите си, показахме ги и проверката продължи нататък. Вече спокойни се облегнахме назад, когато се усетихме, че пътуваме към ж.к."Меден рудник". За щастие преди автобусът да се отправи към комплекса, имаше още една спирка (Операта). Вече беше 9.00 часа и ние се отправихме към вкъщи. Когато стигнахме, решихме да изгледаме един филм и после да започнем да пишем статията. Докато филма се теглеше, аз и Анонимка2 отидохме за пуканки. Отидохме до магазина, купехме ги и на връщане, точно пред блока, едно голямо и черно куче ни подгони. Аз в началото се стъписах,но в този момент Анонимка 2 ме повлече и двете започнахме да бягаме. Тя обаче избърза и кучето тръгна след нея. Аз започнах да се въртя в кръг, пищейки и ръкомахайки на воля, за да дойде някой и да ни помогне,когато видях как кучето тича с все сила към мен. В този момент започнах да треперя и да се чудя какво точно да направя - дали да затичам или да стана на едно място с риск да ме захапе. Кучето дойде до мен и започна да ръмжи, но в този момент стопанката му дойде зад мен и го хвана. След това ние се върнахме, вече спокойни вкъщи. Докато гледахме филма на ужасите " Тексаско клане", ние се смеехме на преживяното.
Това накратко е нашето преживяване.
Анонимка2: Вчера сутринта аз станах, приготвих се за училище и след това се срещнах с моята приятелка Анонимка 1. Ние тръгнахме към училище, с идеята да изненадаме нашите приятелки с появата си, защото цяла седмица отсъствахме. Понеже знаехме къде е тяхната сутришна уговорка, решихме да минем по долната улица, за да можем да ги наблюдаваме и да знаем кога да тръгнем към училище. Докато се правихме на шпиони, заваля дъжд. Заприличахме на кокошки, но това не ни попречи да си тръгнем, но и дъждът не отстъпваше. Анонимка1 се сети, че държи чадър в ръката си, точно когато решихме да тръгнем към училище, мислейки си че те вече са там. Пристигнахме. Качихме се в класната стая, но там имаше 5 човека на кръст. Около 5 минути след това, момичетата, заради които заприличахме на мокри кокошки, влязоха. Заприказвахме се, но разговора ни беше прекъснат от влизането на г-н Янев, за да започне часа. Аз и Анонимка1 отидохме да дадем бележките, с които извиняваме отсъствията си. Тогава се пошегувахме с господина, че сме се колебаели дали да дойдем на училище, защото сме си все още болнички, бележките ни извиняват до края на седмицата. Не щеш ли, господинът взе, че наистина ни освободи, защото лекувайки се, ще можем да напишем свързаната със зимната изложба статия, която била много по-важна. Ние изхвърчахме като стрели от класната стая с намерение да отидем в Анонимка1, но се сетихме, че майка и е още в тях, а ние не искахме да казваме на родителите си за това ново развитие на болестта ни. Часът беше едва 7:30,а майка и тръгваше за работа в 9:00. Тогава ни хрумна, че през този час и половина, можем да се качим на автобус и да попътуваме из Бургас. Та така ... качихме се на 4-та и с него пътувахме до ж.к. "Изгрев". От там слязохме и се качихме на 211, за да се върнем обратно. Стигнахме до спирката на която трябваше да слезем. Точно тогава един човек започна да проверява кой има билет. Той стигна до нас, но ние не знаехме къде сме си прибрали билетите. След 5 минутно търсене, обзети от паника и ужас, най-накрая се сетихме, че сме ги прибрали в чантите си и слава Богу всичко ни се размина. Осъзнахме, че малко сме прибързали с коментара си ("Всичко ни се размина"), защото бяхме подминали спирката и пътувахме към ж.к. "Меден рудник". За наш късмет, автобусът спря на операта (спирката преди ж.к."Меден рудник"). Вече беше станало точно 9:00 часа и вървяхме към дома на Анонимка1. Когато влязохме в апартамента, първо решихме да гледаме филм и след това да напишем статията. Оставихме филма да се тегли, а ние отидохме за пуканки. Отидохме благополучно, но на връщане, точно пред входа се появи едно огромно черно куче, което ни подгони. Анонимка 1 остана втрещена на едно място пищейки, докато аз бягах и я повличах да тръгне. Тя побягна, продължи да пищи, но аз бях развила скорост като за шест плюс в час по любимото физическо и бях доста пред нея. Мислех си, че кучето я е нападнало, закусва вече с нея и затова бягах напред, търсейки помощ, но както си тичах на воля с пищене, кучето се появи зад мен.Ами сега! Тогава аз така изпищях, че то са стресна и се върна обратно, тичайки към Анонимка 1, която нададе по-голям и зловещ писък от моя. После като дар от бога стопанката на кучето се появи и го укроти. Странно защо, но след цялото това преживяване, дори докато гледахме филм на ужасите ("Тексаско клане"), ние не спряхме да се смеем.
Това накратко е нашето преживяване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар