Този ден е посветен на Йоан Кръстител, кръстил Исус Христос. Наречен е още "предтеча", защото е предизвестил идването на Месията и е подготвял хората за неговото рождение.
Обредното къпане за здраве на Йордановден продължава и на Ивановден. В някои райони на страната то дори е по-характерно за този празник. В югозападна България къпят младоженките и малките момиченца на възраст до 1 година. Окъпването е от следсватбените обичаи, с които се затваря широкият кръг на сватбената обредност. Този ден ергените къпят момите, къпят се и младите мъже и именниците.
Обредното къпане включва и разменянето на подаръци, както и гостувания и празнична трапеза. Народната представа за Св. Иван като покровител на кумството и побратимството определя гостуванията у кумовете. Кумците носят кравай, месо, вино.
На Ивановден изтича срокът, през който ходят новогодишните маскирани дружини. В някои райони на страната коледарите отвеждат тържествено царя на чешмата и го окъпват. След това той устройва угощение, на което присъстват и маскирани като мечка, невеста и арапи мъже. Накрая всички излизат на празнично хоро.
У нас обичаите на Ивановден са свързани и с осветената вода.
На този ден всеки обръща поглед напред към бъдещето, а очакванията са за добро здраве, плодородие и щастлив живот.
Именници: Иван, Ваньо, Ваня, Йоана, Йоан, Ивайло, Ивайла, Иво, Ивона, Ива, Калоян, Жана, Яна.
Показват се публикациите с етикет Силвия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Силвия. Показване на всички публикации
четвъртък, 8 януари 2009 г.
Кръщение Господне
Кръщение Господне, също Богоявление, Водици или Йордановден е християнски празник, отбелязващ кръщението на Исус Христос в река Йордан, който се чества на 6 януари по Грегорианския календар.
Възникване и развитие
Кръщение Господнe свидетелства за чествуването на този най-древен Господски празник съществуват още от 2 век. Корените на празника водят в Египет. Климент Александрийски съобщава за гностическа общност, която е отбелязала с нощно бдение кръщението на Исус Христос. Според гностическото схващане по време на Кръщението Логосът се е въплътил в човека Иисус и така се е явил на Земята. Това води до твърдението, че църковният празник Богоявление се е появил като контра реакция на честването на гностическата общност от това време.
Още два мотива се крият зад определянето на датата за този празник. В нощта на 5 срещу 6 януари в Египет се е празнувало раждането на бога на Слънцето Аион от девицата Коре. На 6 януари е бил отбелязван и култа към Нил, при който е играла роля представата, че през вечерта от някои извори е извирала кръв вместо вода. Епифаний от Саламис съобщава, че 375 година на този ден египетската църква празнува Рождението на Иисус, както и първото чудо в Кана.
С разпространението на празника се наслагват и допълнителни елементи в неговото съдържание, като се стига до там, че на 6 януари освен Рождението във Витлеем и чудото с виното в Кана се отбелязват и преклонението на тримата влъхви и кръщението в река Йордан. Този процес на натрупване престава с преместването на Рождество Христово на 25 декември и така на изток главен празник остава кръщението на Иисус в Йордан, докато на запад продължава да се честват и чудото с виното и преклонението на мъдреците.
Празникът носи името „Богоявление“, защото при кръщението си в Йорданските води Иисус Христос се явил на света за обществено служене, провъзгласен от Бог Отец като Негов син. На Богоявление Бог се явил за първи път като Божествена Троица.
История
Твърде малко са подробностите за земния живот на Иисус Христос преди Неговото кръщение. Спасителят, който наистина се постарал „да изпълни всяка правда“ (Мат. 3:15), изчакал да навърши 30-годишната възраст, необходима по еврейския обичай за всеки свещеник или учител, и преди да излезе на обществена проповед приел кръщението на своя Предтеча.
Наскоро преди това Св. Йоан Кръстител, синът на свещеник Захария и на Елисавета, бил започнал по Божия повеля покайната си проповед във Витавара отвъд Йордан. Йоан бил предсказаният от пророк Малахия Ангел, който трябвало да приготви пътя на Господа. Неговият зов: „Покайте се, защото се приближи царството небесно!“ привлякъл вниманието дори на фарисеите и садукеите. С тревога и упование пристъпвали към него люде от всички слоеве на народа. От Йерусалим били изпратени при него свещеници и левити измежду фарисеите, за да го питат: „Защо кръщаваш, ако не си Христос, ни Илия, нито Пророкът?“, а Йоан им отговорил: „Аз кръщавам с вода, но посред вас стои един, когото вие не познавате. Той е идещият след мене, който ме изпревари, и комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата му“. Когато Иисус се приближил до Йоан, за да се кръсти от него Кръстителят го възпрял с думите: „Аз имам нужда да се кръстя от тебе, а ти ли идваш при мене?“. Иисус му отговорил: „Остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда.“ Тогава Дух Свети слязъл върху него във вид на гълъб, а от небето се чул глас: „Този е моят възлюбен син, в когото е Моето благоволение.“
Символика
Кръщението на Иисуса Христа се възприема като явление на тайната на Божествената Троица. Бог Отец се явил на човешкия слух, Господ Свети Дух се явил на човешкото зрение, а Бог Син - на осезанието в многогодишното Си общуване с човеците.
Чрез свидетелството на Йоан: „Ето Агнецът Божи, който взема върху себе си греха на света“ (Йоан 1:29) и чрез кръщението на Иисус се показва Христовата мисия на света и се посочва пътят на спасение. С потопяването в Йорданските води Господ взима върху себе си греховете на човешкия род и умира под неговото бреме, а излизането от водата показва Неговото оживяване и възкресение. Чрез тайнството Свето Кръщение, което се извършва в църквата, в човека умира старият греховен и прокълнат човек, за да излезе от свещения купел като наново обновен и възроден.
Празникът Богоявление се нарича още Просвещение, защото Йорданското събитие показва Бога в непостижимата тайна на единосъщната и неразделна Троица. Всеки човек чрез Светото Кръщение бива осиновен от Отеца на Светлината чрез заслугата на Сина и чрез силата на Светия Дух. За това просвещение славослови и богоявленския кондак: „Явил си се днес на вселената и Твоята светлина, Господи, се отрази върху нас, които разумно Те възпяваме: дошъл си и си се явил, Светлина непристъпна.“
Богоявленският празник е свързан с великото водосвещение, което напомня, че при бреговете на река Йордан Бог е обновил чрез вода и Дух овехтяла от греха човешка природа.
Обичаи На Богоявление се практикува обичаят да се скача във река, за да се извади хвърленият от свещеника кръст.
На този ден празнуват Йордан, Йорданка, Данчо, Данка, Боголюб, Боголюба, Божан, Божана, Дана, Боян, Богдан, Богдана.
Възникване и развитие
Кръщение Господнe свидетелства за чествуването на този най-древен Господски празник съществуват още от 2 век. Корените на празника водят в Египет. Климент Александрийски съобщава за гностическа общност, която е отбелязала с нощно бдение кръщението на Исус Христос. Според гностическото схващане по време на Кръщението Логосът се е въплътил в човека Иисус и така се е явил на Земята. Това води до твърдението, че църковният празник Богоявление се е появил като контра реакция на честването на гностическата общност от това време.
Още два мотива се крият зад определянето на датата за този празник. В нощта на 5 срещу 6 януари в Египет се е празнувало раждането на бога на Слънцето Аион от девицата Коре. На 6 януари е бил отбелязван и култа към Нил, при който е играла роля представата, че през вечерта от някои извори е извирала кръв вместо вода. Епифаний от Саламис съобщава, че 375 година на този ден египетската църква празнува Рождението на Иисус, както и първото чудо в Кана.
С разпространението на празника се наслагват и допълнителни елементи в неговото съдържание, като се стига до там, че на 6 януари освен Рождението във Витлеем и чудото с виното в Кана се отбелязват и преклонението на тримата влъхви и кръщението в река Йордан. Този процес на натрупване престава с преместването на Рождество Христово на 25 декември и така на изток главен празник остава кръщението на Иисус в Йордан, докато на запад продължава да се честват и чудото с виното и преклонението на мъдреците.
Празникът носи името „Богоявление“, защото при кръщението си в Йорданските води Иисус Христос се явил на света за обществено служене, провъзгласен от Бог Отец като Негов син. На Богоявление Бог се явил за първи път като Божествена Троица.
История
Твърде малко са подробностите за земния живот на Иисус Христос преди Неговото кръщение. Спасителят, който наистина се постарал „да изпълни всяка правда“ (Мат. 3:15), изчакал да навърши 30-годишната възраст, необходима по еврейския обичай за всеки свещеник или учител, и преди да излезе на обществена проповед приел кръщението на своя Предтеча.
Наскоро преди това Св. Йоан Кръстител, синът на свещеник Захария и на Елисавета, бил започнал по Божия повеля покайната си проповед във Витавара отвъд Йордан. Йоан бил предсказаният от пророк Малахия Ангел, който трябвало да приготви пътя на Господа. Неговият зов: „Покайте се, защото се приближи царството небесно!“ привлякъл вниманието дори на фарисеите и садукеите. С тревога и упование пристъпвали към него люде от всички слоеве на народа. От Йерусалим били изпратени при него свещеници и левити измежду фарисеите, за да го питат: „Защо кръщаваш, ако не си Христос, ни Илия, нито Пророкът?“, а Йоан им отговорил: „Аз кръщавам с вода, но посред вас стои един, когото вие не познавате. Той е идещият след мене, който ме изпревари, и комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата му“. Когато Иисус се приближил до Йоан, за да се кръсти от него Кръстителят го възпрял с думите: „Аз имам нужда да се кръстя от тебе, а ти ли идваш при мене?“. Иисус му отговорил: „Остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда.“ Тогава Дух Свети слязъл върху него във вид на гълъб, а от небето се чул глас: „Този е моят възлюбен син, в когото е Моето благоволение.“
Символика
Кръщението на Иисуса Христа се възприема като явление на тайната на Божествената Троица. Бог Отец се явил на човешкия слух, Господ Свети Дух се явил на човешкото зрение, а Бог Син - на осезанието в многогодишното Си общуване с човеците.
Чрез свидетелството на Йоан: „Ето Агнецът Божи, който взема върху себе си греха на света“ (Йоан 1:29) и чрез кръщението на Иисус се показва Христовата мисия на света и се посочва пътят на спасение. С потопяването в Йорданските води Господ взима върху себе си греховете на човешкия род и умира под неговото бреме, а излизането от водата показва Неговото оживяване и възкресение. Чрез тайнството Свето Кръщение, което се извършва в църквата, в човека умира старият греховен и прокълнат човек, за да излезе от свещения купел като наново обновен и възроден.
Празникът Богоявление се нарича още Просвещение, защото Йорданското събитие показва Бога в непостижимата тайна на единосъщната и неразделна Троица. Всеки човек чрез Светото Кръщение бива осиновен от Отеца на Светлината чрез заслугата на Сина и чрез силата на Светия Дух. За това просвещение славослови и богоявленския кондак: „Явил си се днес на вселената и Твоята светлина, Господи, се отрази върху нас, които разумно Те възпяваме: дошъл си и си се явил, Светлина непристъпна.“
Богоявленският празник е свързан с великото водосвещение, което напомня, че при бреговете на река Йордан Бог е обновил чрез вода и Дух овехтяла от греха човешка природа.
Обичаи На Богоявление се практикува обичаят да се скача във река, за да се извади хвърленият от свещеника кръст.
На този ден празнуват Йордан, Йорданка, Данчо, Данка, Боголюб, Боголюба, Божан, Божана, Дана, Боян, Богдан, Богдана.
четвъртък, 1 януари 2009 г.
02.01
На 02.01 празнуваме деня на Свети Силвестър. Това е вторият ден от Сурваки, който по традиция се празнува за здраве на впрегатния добитък - волове, биволи, коне, магарета. Свързан е с обичая да се ринат оборите.
Той се изпълнява от група мъже, обикновено тези, които са били коледари. Дружината обикаля селото и чисти оборите, които не са помитани от Коледа. Докато те чистят, стопаните не трябва да излизат на двора. Когато приключат с почистването, мъжете вземат оставената за тях торба, в която има хляб, месо и вино и си отиват. На следващия ден могат да бъдат поканени на гости, особено там, където има мома.
На 2 януари не се яде свинско месо и сланина, за здраве на воловете.
На този ден църквата чества св. Силвестри, с чието име е свързано интересно предание. Магоьсникът Замврий, който не е привърженик на християнството, убива вол, прошепвайки му името на някакъв бог. Св. Силвестри разбира за това и кара магьосника да спаси животното. Замврий не успява да спаси вола, но уповавайки се на своята вяра, Силвестрий връща живота му. По тази причина той се счита за покровител на животните и най-вече на воловете.
Той се изпълнява от група мъже, обикновено тези, които са били коледари. Дружината обикаля селото и чисти оборите, които не са помитани от Коледа. Докато те чистят, стопаните не трябва да излизат на двора. Когато приключат с почистването, мъжете вземат оставената за тях торба, в която има хляб, месо и вино и си отиват. На следващия ден могат да бъдат поканени на гости, особено там, където има мома.
На 2 януари не се яде свинско месо и сланина, за здраве на воловете.
На този ден църквата чества св. Силвестри, с чието име е свързано интересно предание. Магоьсникът Замврий, който не е привърженик на християнството, убива вол, прошепвайки му името на някакъв бог. Св. Силвестри разбира за това и кара магьосника да спаси животното. Замврий не успява да спаси вола, но уповавайки се на своята вяра, Силвестрий връща живота му. По тази причина той се счита за покровител на животните и най-вече на воловете.
На този ден празнуват всички с името Силвестър, Силвена, Силви и Силвия. Да е честит празникът на всички!
Св. Силвестър, папа Римски
02.01.
Св. Силвестър се родил в Рим. Негов учител във вярата и науката бил благочестивият презвитер Кирин. В столицата на световната империя тогава идвали много странници, а младият Силвестър много обичал да ги подслонява в гостоприемния си дом. За повече от година негов скъп гост бил един източен епископ – Тимотей, който пристигнал в Рим да благовествува на езичниците, които били огромно болшинство в този международен град, а християните били около 200 000. Евангелският проповедник спечелил мнозина идолослужители за Христа и Църквата, но градският началник Тарквиний заловил епископ Тимотей и го затворил в тъмница. Три пъти го изтезавали с бич, за да се отрече от християнската си вяра и понеже останал непреклонен, той бил обезглавен.
Градоначалникът повикал Силвестър да принесе жертва на боговете и го заплашил с мъчения и смърт, ако не изпълни заповедта. Св. Силвестър предвидил близката смърт на користолюбивия и жесток управител и му отговорил с евангелските слова от притчата за безумния богаташ: "Нощес ще ти поискат душата" (Лука 12:20) – и му заявил, че неговите заплахи няма да се сбъднат! Самонадеяният Тарквиний наредил да заведат Силвестър в тъмница и да го оковат във вериги, но като седнал да обядва, заседнала рибена кост в гърлото му и към полунощ умрял. Силвестър бил освободен от затвора.
Когато станал на 30 години, Силвестър бил ръкоположен за дякон от папа Милтиад, а след неговата смърт бил избран за Римски епископ и станал тридесет и пети папа. През неговото светителство (314-335 г.) били проведени най-важните реформи на Константин Велики (306-337 г.) за прекратяване на гоненията и за тържеството на християнството и спокойствието на Църквата. Чрез своите пратеници Осий Кордубски и двама презвитери св. Силвестър подписал актовете на Първия вселенски събор в Никея от 325 година. Преименувал неделния ден от "ден на слънцето" в "ден Господен", понеже в неделния ден Господ Иисус Христос възкръснал от мъртвите. С думи и дела светителят надзиравал своите духовни чеда. Стегнал дисциплината на клириците, като строго забранил да се занимават с търговия. След много и плодоносни трудове, с които привлякъл в Христовата вяра мнозина езичници и юдеи, св. Силвестър блажено починал в Господа. Светите му мощи почиват в построената от него гробница върху катакомбата "Св. Прискила" и неговата гробница е една от най-старите гробници на "Вечния град".
Васильовден - 1 януари
С Васильовден се слага и началото на Новата година. Празникът се нарича още и Сурваки заради българския обичай сурвакане. На този ден именници са Васил, Василкa, Вeсeлин, Вeсeлинa, Вeсeлa.На 1 януари (стар стил – 14 януари) църквата чества и големия християнски мислител, философ и писател Свети Василий Велики. Той е епископ на Кесария Кападокийска (Мала Азия) и воюва успешно с широко разпространената през IV век арианска ерес (учение, което отрича божествената природа на Христос). Василий успява да наложи принципите на ортодоксалното християнство в голяма част на източните територии на Римската империя.
На Василий Велики принадлежи и идеята за активното милосърдие и активното добротворство като израз и реализация на Христовия закон на любовта и прошката. Той организира и първия благотворителен монашески център в Кесария, в който негови възпитаници дават безвъзмездна помощ на болни и страдащи.
Още приживе Василий е наречен от съвременниците си Велик, заради гениалния си ум и деятелна воля за помощ на ближните. Той определя точния ред на църковните всенощни песнопения и създава Василиевата Света Литургия, която е запазена до днес и се изпълнява 10 пъти през годината. Свети Василий я отслужва за последен път на 1 януари 379 г. и вечерта умира. На погребението му се стича цяла Кесария, а след смъртта му църквата го канонизира за светец.
В народния календар Васильовден се нарича Сурваки заради обичая сурвакане. Според традициите децата обикалят къщите и с дрянови сурвачки пожелават здраве и благоденствие на стопаните и на къщата.
Сурвачките са направени от дрян - най-рано цъфтящото и със здрава дървесина растение. Украсата им е от нанизи пуканки, сушени плодове, дребни парички, разноцветни вълнени конци, кравайчета. Децата започват сурвакането от най-възрастния, като казват пожеланията:
"Сурва, сурва година, весела година,
голям клас на нива, червена ябълка в градина,
жълт мамул на леса, голям грозд на лоза.
Пълна къща с коприна, живо-здраво до година,
до година, до амина."
Домакините даряват сурвакарите с кравайчета, сушени плодове, дребни пари и лакомства. С пожеланията си сурвакарите трябва да прогонят нечистите сили, които върлуват по време на „мръсните” дни и да предпазят хората от тях.
Обредна трапеза през този ден е блюдо със свинско месо, баница (или пита с пара), в която се слагат дрянови клончета-късмети, сарми, кокошка, мед, жито, орехи, тиквеник, туршия, пача, кравайчета, ошав.
събота, 6 декември 2008 г.
6 декември - Никулден
Това е един от големите български празници, посветен на Свети Николай, Мирликийски Чудотворец.Той е покровителят на моряци и банкери.
Нещо повече: ако небесните мълнии се падат на свети Илия, а подземният свят- на арх. Михаил, то средната част, пространството между земята и небето е частта на св. Никола.
Свети Николай е покръствал в правата вяра, а когато е кръстосвал моретата, се е сблъсквал с безброй опасности, от които е успявал да се спаси благодарение на молитвите и божията закрила. Спасявал е също изпаднали в беда моряци и рибари. По тази причина българите почитат св. Никола като патрон на рибарите и мореплавателите и като господар на необятната водна шир - на океаните, моретата, реките и езерата. Според народните вярвания светецът причинява морските бури и урагани. Когато е сърдит, той пуска силни ветрове, разлюлява морето и потопява корабите и лодките. Ето защо нашият народ казва, че на Никулден всички гемии спират да се движат, за да се отдаде нужната почит към светеца-покровител. У нас по традиция на Никулден рибарите приключват с есенно – зимния риболов. Последният улов се принася в жертва на светеца. Мореплавателите и рибарите и техните семейства участват в тържествената църковна литургия, след което устройват общи празнични трапези, посветени на св. Никола.
Всяка българска къща му посвещава курбан, задължително рибен. По традиция рибата е шаран. Кръстецът - костица от главата на шарана, се зашива в шапките на децата, за да ги предпази от уроки и “зли очи”. В различни райони у нас баячките лекуват с нея безсъние, плач и подутини при малките. При приготвянето на традиционното рибно ястие, се внимава да не паднат люспи от рибата на земята – на лошо е.
Никулден е точно по средата на Коледния пост. Рибата обаче дори от религиозна гледна точка се смята за „по-чиста" храна от месото. Това не е случайно, тъй като тя натоварва храносмилателната система значително по-малко от месото, въпреки че белтъците й се усвояват почти както белтъците на телешкото и свинското. Освен това съдържа омега-3 мастни киселини с ярко изразен противосклеротичен ефект. Морската риба в това отношение е още по-полезна, тъй като съдържа и фосфор. Правилата на кулинарна обработка при речната и морската риба са различни. Докато главите на речните риби са по-малки и съдържат полезни и вкусни съставки, което ги прави подходящи за рибена чорба, в тежките и големи глави на морските риби се акумулират ред вредни вещества и те, както и перките, трябва да се изхвърлят. На съвременната трапеза шаранът би могъл да се замени и с някоя друга едра риба - сом, лефер и др.
Освен рибник, за никулденската празнична трапеза жените приготвят специални обредни колаци, познати с названията „Богов хляб", „боговица", „никулденски кравай", „светец". Често хлябовете се украсяват пластично, като върху тях от тестото се моделират образът на светеца или неговият кораб. Преди да започне тържественото угощение рибникът и погачата се прикадяват от най-възрастния представител на семейството и рода. Част от обредната храна се раздава из махалата за здраве и за да „пази свети Никола моряците и рибарите от беди и корабокрушения".
Празнуват: Никола, Николай, Никол, Николета, Николина, Ненка, Нина
Нещо повече: ако небесните мълнии се падат на свети Илия, а подземният свят- на арх. Михаил, то средната част, пространството между земята и небето е частта на св. Никола.
Свети Николай е покръствал в правата вяра, а когато е кръстосвал моретата, се е сблъсквал с безброй опасности, от които е успявал да се спаси благодарение на молитвите и божията закрила. Спасявал е също изпаднали в беда моряци и рибари. По тази причина българите почитат св. Никола като патрон на рибарите и мореплавателите и като господар на необятната водна шир - на океаните, моретата, реките и езерата. Според народните вярвания светецът причинява морските бури и урагани. Когато е сърдит, той пуска силни ветрове, разлюлява морето и потопява корабите и лодките. Ето защо нашият народ казва, че на Никулден всички гемии спират да се движат, за да се отдаде нужната почит към светеца-покровител. У нас по традиция на Никулден рибарите приключват с есенно – зимния риболов. Последният улов се принася в жертва на светеца. Мореплавателите и рибарите и техните семейства участват в тържествената църковна литургия, след което устройват общи празнични трапези, посветени на св. Никола.
Всяка българска къща му посвещава курбан, задължително рибен. По традиция рибата е шаран. Кръстецът - костица от главата на шарана, се зашива в шапките на децата, за да ги предпази от уроки и “зли очи”. В различни райони у нас баячките лекуват с нея безсъние, плач и подутини при малките. При приготвянето на традиционното рибно ястие, се внимава да не паднат люспи от рибата на земята – на лошо е.
Никулден е точно по средата на Коледния пост. Рибата обаче дори от религиозна гледна точка се смята за „по-чиста" храна от месото. Това не е случайно, тъй като тя натоварва храносмилателната система значително по-малко от месото, въпреки че белтъците й се усвояват почти както белтъците на телешкото и свинското. Освен това съдържа омега-3 мастни киселини с ярко изразен противосклеротичен ефект. Морската риба в това отношение е още по-полезна, тъй като съдържа и фосфор. Правилата на кулинарна обработка при речната и морската риба са различни. Докато главите на речните риби са по-малки и съдържат полезни и вкусни съставки, което ги прави подходящи за рибена чорба, в тежките и големи глави на морските риби се акумулират ред вредни вещества и те, както и перките, трябва да се изхвърлят. На съвременната трапеза шаранът би могъл да се замени и с някоя друга едра риба - сом, лефер и др.
Освен рибник, за никулденската празнична трапеза жените приготвят специални обредни колаци, познати с названията „Богов хляб", „боговица", „никулденски кравай", „светец". Често хлябовете се украсяват пластично, като върху тях от тестото се моделират образът на светеца или неговият кораб. Преди да започне тържественото угощение рибникът и погачата се прикадяват от най-възрастния представител на семейството и рода. Част от обредната храна се раздава из махалата за здраве и за да „пази свети Никола моряците и рибарите от беди и корабокрушения".
Празнуват: Никола, Николай, Никол, Николета, Николина, Ненка, Нина
понеделник, 6 октомври 2008 г.
БУРГАС
Обща информация: Бургас е вторият по големина град на Българското Черноморие. Разположен в най-отдалечената западна част на Бургаския залив на 390 км източно от София. Малката надморска височина на крайбрежието е спомогнала за формирането на три лагунi, които са в непосредствена близост до града. Атанасовското, Бургаското и Мандренското езера са известна туристическа дестинация и впечатляват посетителите с околната си среда и естествената си красота. Градът е разположен между морето и първите две езера.
История: В античността Бургас е бил малък римски град, наричан Деултум. По-късно е бил известен като Дебелт, което служи за име на днешното село Дебелт. През Средновековието е била издигната малка крепост, наречена Пиргос. Тя е била използвана като наблюдателница. През 17 век Бургас получава сегашното си име. Оттогава градът се разраства и се развива като търговски и индустриален център, но е най-известен, заради туристическите си обекти. Днес Бургас е вторият по големина черноморски град и четвърти по брой на населението в България, след София, Пловдив и Варна. Бургас е отправна точка към главните черноморски курорти Несебър, Созопол, Дюни, Елените и много други.
Забележителности В Бургас и околностите му има множество забележителности, които представят националната култура и духа на Черноморското крайбрежие.За да опознаете града, ви препоръчваме да започнете от регионалния исторически музей. Той е основан през 1925 г. и днес в него се помещава археологическият отдел с богата колекция от находки от времето на античните черноморски колонизатори. Изложени са керамични съдове, предмети от ежедневието, антични монети, бижута, инструменти и макети на древните селища. Има също и експозиция, проследяваща модерната история на България.
Художествената галерия е основана през 1945 г. и представлява зали, в които са показани творби на български и чуждестранни художници и икони, рисувани от възрожденски зографи.
Морската градина е прекрасно място, където жителите и гостите на града могат да се разходят и да отпочинат сред прекрасната природа и морския въздух. Паркът е разположен на възвишение на брега и е покрит с красиви цветни лехи, дървета и скулптури. В границите на парка има казино, малък зоопарк и летен театър, който е домакин на годишните международни фолклорни фестивали.Централният плаж се намира точно под Морската градина. Към него води прекрасно стълбище, обвито в зеленина.
Катедралата „Св. Св. Кирил и Методий” е друга забележителност, която привлича с възхитителните си фрески и олтара с уникални дърворезби.
Етнографският музей също заслужава специално внимание. Интересна е колекцията от традиционни кукерски маски, типични носии и ритуални атрибути, както и видео залата, в която се прожектират исторически и етнографски филми.
Експозициите в природонаучния музей дават представа за геоложкия състав на района, както и за местната флора и фауна. Показани са повече от 1000 вида насекоми и влечуги, както и защитени видове.
Филхармонията, операта, драматичният и кукленият театър допринасят за културната атмосфера на града.
Бургас е домакин на много фестивали и празнични чествания. През април са дните на класическата немска и австрийска музика. В края на май е международния фестивал на детските хорове, през май и юни се състои фестивалът на малките театрални форми – „Театър в кутия”. Триседмичният фестивал на оперната и класическата музиката е през юли, международният фолклорен фестивал и седмицата на изкуствата за деца са през август. Международният поп и джаз фестивал „Бургас и морето” е през септември, а фестивалът на латиноамерикански танци е през декември.
Транспорт Летище „Бургас” е отворено за вътрешни и международни полети. Полетът до столицата София отнема 40 мин. Градът е свързан със всяка точка от страната чрез републиканската пътна мрежа.
Нощувки и развлечения В Бургас има много хотели от различни категории, както и частни квартири. Тук е пълно с ресторанти, бирарии, механи и нощни клубове. Градът определено има какво да предложи на своите гости и ще остави трайни спомени тях. Моля, изберете си хотел от нашия списък!
Околности: Бургаското езеро е най-голямото естествено езеро в България с площ от 27.6 квадратни километра и дълбочина до 1.3 м. Езерото е обитавано от различни видове, сред които 60 вида риби, 60 безгръбначни и 254 вида птици. В езерото гнездят много пеликани, ибиси и чапли.
Поморийското езеро се намира на 20 км северно от Бургас и е оградено от балнеологочен курорт.
Атанасовското езеро е разположено между летището и града. Тук гнездят много прелетни и морски птици. Наблизо има биосферен резерват. Езерото предлага благоприятни условия за риболов, плуване и отдих.
Мандренското езеро е разположено на 10 км южно от града и също е важен орнитоложки резерват с огромни птичи популации през лятото. В езерото са се формирали красиви малки лагуни и е отлично в място за отдих.
Островът Св. Анастасия е на 6 километра югоизточно от града. На острова има отлично запазена стара църква, която впечатлява с архитектурата си.
Обществените минерални бани са на 13 км северозападно от града по посока Айтос. Останки от римски град, наречен „Аетос” са били открити в близост до минералните извори. Мястото е известно заради лечебната си кал.
Парк „Отманли” е на 15 км от Бургас близо до нос Чокалия. Заема площ от 6000 декара сред гъста гора. Има ловен резерват и бунгала за почивка.
петък, 26 септември 2008 г.
Ден на майстора!
Скъпи приятели,
Забравихте ли? Днес е Петък - денят на МАЙСТОРА. Ех, тези петъци! Отдавна искам да им посветя публикация. Мисля, че днес е добър ден за това.
И така... ако не ви се седи повече на работа ще ви кажа няколко хитринки как да избягате от работа и почивните ви дни да започнат по рано.
Как да си изпросиш отпуск
Като отидеш на работа сложи лист хартия с някой от дадените варианти писма !!!!!!
Вариант 1:
Скъпи шефе,
В продължение на цяла година правих всякакви опити да се измъкна от железните Ви ръце. Всеки ден си казвах, че си тръгвам веднага след като завърша настоящия проект. И всеки ден се оказваше, че проектът е ‘подкаран’ отзад напред и трябва да подхващам всичко отначало. Всеки от изминалите 365 дни на проклетата година се оказваше “най-неподходящия за отпуск момент”. И заради това ме избивам на тъжен смях когато някой каже, че крепостничеството било отдавна отменено. И когато ми се обаждате по мобилния звъненето му (а рингтонът Ви е грухтенето на свиня, ако искате да знаете) ми причинява физическа болка.
Но от днес всичко се промени!
Откраднах жена Ви! Държа я като заложник!
Условията ми са следните:
Две седмици платен годишен отпуск.
Материална помощ за отпуската в размер на 5 месечни заплати.
Командировка за 10 дни в Сан Педро де Алкантара, във вила, чийто адрес ще Ви дам по-късно. За двама (не, няма да водя Вашата жена).
Не се опитвайте да се свързвате с полицията. Вчера разказах на жена Ви причината за моята постъпка. Тя дълго плака, а след това ми каза да Ви предам: “Ако се обадиш на полицията, ще ти скъсам главата, деспотино!”
С уважение,Вашият служител.
Вариант 2:
Уморих се.
Стоя на ръба на бездната, гледам я в очите и виждам в тях ненавистния образ на главния счетоводител и ужасът. Бездната се ужасява от състоянието ми. Подобно на ранен тигър вече не се нося по вълните на реката на Живота, а съм паднал омаломощен на брега й, слушам плясъка на вълните, но нямам сила да надигна чело. Гадината от отдел “Доставки” се опитва да ми извади очите. Охраната застрашително ми ръмжи. Само Вие може да ме спасите. Пуснете ме в отпуск за две седмици — заклевам Ви, най-скъпи мой!
Предварително благодаря.
И БЪДЕТЕ ПРОКЛЕТ НАВЕКИ АКО ОТГОВОРЪТ ВИ Е ОТРИЦАТЕЛЕН!
Вариант 3:
УНИКАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ!
Искате да си починете от служителя Иванов?
Искате да не гледате унилата му физиономия поне за няколко дни?
Искате да не чувате мрънкането и риданията му?
Намерих идеалното решение за Вас!!!
Позвънете! 555.99.99. Служителят Иванов.
Вариант 4:
Приготвил съм си моторния трион. Приготвил съм и всички инструменти, необходими за трепанация на черепа. Колтът ми е смазан, ножът е балансиран, а брадвата — наточена. Клещите, френският ключ, нискооборотната бормашина — всички са готови за употреба. Сярната киселина весело бълбука в колбата. И въобще: изцяло съм подготвен за отпуската, за която Ви моля с уважение.
Е, а ако не може да ме пуснете веднага — мога да разбера ръководството на компанията ни и да не отида на почивка. За мен няма значение къде точно ще използвам отпускарските си аксесоари, в офиса или в онова забутано градче, дето смятах да замина за седмица време.
Вариант 5:
Накратко: няма да ме има за две седмици. Как е най-добре да оформим отсъствието ми — отпуск ли ще ми дадете или ще ме уволните? Благодаря за консултацията.
Приятен уикенд!
Забравихте ли? Днес е Петък - денят на МАЙСТОРА. Ех, тези петъци! Отдавна искам да им посветя публикация. Мисля, че днес е добър ден за това.
И така... ако не ви се седи повече на работа ще ви кажа няколко хитринки как да избягате от работа и почивните ви дни да започнат по рано.
Как да си изпросиш отпуск
Като отидеш на работа сложи лист хартия с някой от дадените варианти писма !!!!!!
Вариант 1:
Скъпи шефе,
В продължение на цяла година правих всякакви опити да се измъкна от железните Ви ръце. Всеки ден си казвах, че си тръгвам веднага след като завърша настоящия проект. И всеки ден се оказваше, че проектът е ‘подкаран’ отзад напред и трябва да подхващам всичко отначало. Всеки от изминалите 365 дни на проклетата година се оказваше “най-неподходящия за отпуск момент”. И заради това ме избивам на тъжен смях когато някой каже, че крепостничеството било отдавна отменено. И когато ми се обаждате по мобилния звъненето му (а рингтонът Ви е грухтенето на свиня, ако искате да знаете) ми причинява физическа болка.
Но от днес всичко се промени!
Откраднах жена Ви! Държа я като заложник!
Условията ми са следните:
Две седмици платен годишен отпуск.
Материална помощ за отпуската в размер на 5 месечни заплати.
Командировка за 10 дни в Сан Педро де Алкантара, във вила, чийто адрес ще Ви дам по-късно. За двама (не, няма да водя Вашата жена).
Не се опитвайте да се свързвате с полицията. Вчера разказах на жена Ви причината за моята постъпка. Тя дълго плака, а след това ми каза да Ви предам: “Ако се обадиш на полицията, ще ти скъсам главата, деспотино!”
С уважение,Вашият служител.
Вариант 2:
Уморих се.
Стоя на ръба на бездната, гледам я в очите и виждам в тях ненавистния образ на главния счетоводител и ужасът. Бездната се ужасява от състоянието ми. Подобно на ранен тигър вече не се нося по вълните на реката на Живота, а съм паднал омаломощен на брега й, слушам плясъка на вълните, но нямам сила да надигна чело. Гадината от отдел “Доставки” се опитва да ми извади очите. Охраната застрашително ми ръмжи. Само Вие може да ме спасите. Пуснете ме в отпуск за две седмици — заклевам Ви, най-скъпи мой!
Предварително благодаря.
И БЪДЕТЕ ПРОКЛЕТ НАВЕКИ АКО ОТГОВОРЪТ ВИ Е ОТРИЦАТЕЛЕН!
Вариант 3:
УНИКАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ!
Искате да си починете от служителя Иванов?
Искате да не гледате унилата му физиономия поне за няколко дни?
Искате да не чувате мрънкането и риданията му?
Намерих идеалното решение за Вас!!!
Позвънете! 555.99.99. Служителят Иванов.
Вариант 4:
Приготвил съм си моторния трион. Приготвил съм и всички инструменти, необходими за трепанация на черепа. Колтът ми е смазан, ножът е балансиран, а брадвата — наточена. Клещите, френският ключ, нискооборотната бормашина — всички са готови за употреба. Сярната киселина весело бълбука в колбата. И въобще: изцяло съм подготвен за отпуската, за която Ви моля с уважение.
Е, а ако не може да ме пуснете веднага — мога да разбера ръководството на компанията ни и да не отида на почивка. За мен няма значение къде точно ще използвам отпускарските си аксесоари, в офиса или в онова забутано градче, дето смятах да замина за седмица време.
Вариант 5:
Накратко: няма да ме има за две седмици. Как е най-добре да оформим отсъствието ми — отпуск ли ще ми дадете или ще ме уволните? Благодаря за консултацията.
Приятен уикенд!
вторник, 23 септември 2008 г.
22 септември - Ден на независима България
На 22 септември България чества едно значимо събитие от новата си история. На тази дата през 1908 г. страната ни, една от най-старите в Европа, обявява своята независимост.Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Край на войната слага подписаният на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор.
Берлинският договор определя Княжество България като васално на Османската империя, а Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Това спъва стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения.
Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство.
Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.
В началото на ХХ век се установила благоприятна почва за решителни мерки за обявяване на независимостта на нашата държава. Великите сили имат по-наложителни дела за решаване - решението на Австро-Унгария да наруши Берлинският договор, анексирайки провинциите Босна и Херцеговина, поражда се спор за Мароко между Франция и Германия, а през лятото на 1908 г. е извършен младотурски реформистки преврат.
На фона на така очертаната международна обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на България. Отслужен е молебен за благоденствието на българската държава. Един акт, символизиращ продължението на Второто българско царство.
След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.
На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане.
Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909), Българо-турски протокол (1909) и Руско-български протокол (1909).
Според тях Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877-1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка.
Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 г. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.
България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.
Берлинският договор определя Княжество България като васално на Османската империя, а Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Това спъва стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения.
Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство.
Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.
В началото на ХХ век се установила благоприятна почва за решителни мерки за обявяване на независимостта на нашата държава. Великите сили имат по-наложителни дела за решаване - решението на Австро-Унгария да наруши Берлинският договор, анексирайки провинциите Босна и Херцеговина, поражда се спор за Мароко между Франция и Германия, а през лятото на 1908 г. е извършен младотурски реформистки преврат.
На фона на така очертаната международна обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на България. Отслужен е молебен за благоденствието на българската държава. Един акт, символизиращ продължението на Второто българско царство.
След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.
На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане.
Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909), Българо-турски протокол (1909) и Руско-български протокол (1909).
Според тях Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877-1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка.
Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 г. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.
България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.
вторник, 19 февруари 2008 г.
Приятелството
Това съчинение е много добре оформено и на мен лично много ми хареса и затова реших да го копирам и поставя в блога, за да го прочетете и вие. Дано да ви хареса.
Приятелството Огромна тема! Може сигурно томове да се изпишат по нея..., но аз като начинаещ,ще се побера само в няколко реда...или странички. Какво е приятелството? Нещо, с което храним душата си или утоляваме жаждата й,или може би нещо, което купуваме с пари? Не! То е прекрасен ценен дар. Трудно е да си намериш добър приятел, защотоважи това:“Интересуваме се от другите, когато те се интересуват отнас.”(Публилий Сур), а ако няма взаимни усилия, няма и приятелство. Но намеришли го - знаеш, че си имаш някой, който би ти подал ръка и в най-трудни за тебмоменти, някой, с когото можеш за споделиш тайните си. Добрият и истинският приятел остава завинаги, независимо от всичкиобстоятелства! Той никога няма да те подведе. Двамата с него можете да бродитеиз мечтите си, да преживявате лоши и добри мигове. Приятелят е винаги наразположение, по всяко време на денонощието. Понякога приятелската връзка е толкова хубава и чиста, че може да сесравни с любовта. Самата любов съдържа приятелството. На приятеля можеш дакажеш неща, които не си споделил и с родителите си. Приятелството е душевнопривличане. То прилича на красива ваза, в която има букет цветя, подарени взнак на обич и вярност. Цветя, които никога не увяхват. Имам много приятели - едни по-близки, други, не чак толкова...И една огромнагрупа от познати.И неприятели имам... Имах един приятел, който вече не е в моя приятелски кръг. Допаднахме си още отдетската градина. В училище сядахме на един чин. Учихме заедно, играехмезаедно, правихме куп щуротии заедно. С една дума-бяхме почти винаги заедно.Вярвах, че той ще си ми остане най-добър приятел...Вярвах в него, защото нямашедруг като него...беше, все едно, че сме родени заедно. Беше катоприказка...но...ето, че и тази приказка си имаше своя край! Някои хора казват,че истински приятели са тези, които са често заедно и че ако сте разделени, тоозначава, че не сте приятели. Аз не мисля така. Може би, разстоянието междуприятелите показва това, колко сте приятели. Това е един вид изпит за връзкатави. Преди година се разделихме-той учи сега на друго място или по-точно в другоучилище, но в същия град. Ето, че си пролича колко ми е бил приятел. Сега дорине си говорим...Той все е зает...дори на нова година, на хорото, той пак бешезает! Не дойде поне да ми честити Новата Година. Тогава не се съобразих с това,което е казал Обрегон: "Не се страхувай от неприятеля, който те напада,страхувай се от приятелите, които те ласкаят". Всичко се оказа, че е билолъжа... а аз съм бил основната част от нея...Тогава не ми направи впечатление,че и двамата сме прекалено еднакви, защото “Когато двамата партньори винаги сасъгласни един с друг, единият е излишен.”(Дейл Карнеги) И от това се поучих - да не бързам да лепя етикета "приятел"! Някога бяхприпрян и приемах приятелските клетви като чиста монета, наричах този, който мисе усмихне "приятел", и се чувствах щастлив и привилегирован. Но се научих дане пилея чувствата си, и да не наказвам себе си заради хора без лица...и бездуша. И сега съм убеден, че приятелството се доказва, че всеки е потенциаленпредател - докато докаже, че е приятел! ДА ДОКАЖЕ! За мен приятелството е лоялност преди всичко! ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО КАЗВА, ЧЕ МИ Е ПРИЯТЕЛ, НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА ВЗИМА ПУБЛИЧНОСТРАНАТА НА НЕПРИЯТЕЛИТЕ МИ - БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ ДАЛИ СЪМ ПРАВ! Това е основен закон, който много хора забравят, но по това се отличаватистинските приятели! Аз обаче не го забравям! И не бъда ли подкрепен - именатав шепичката ми оредяват - защото да застанеш редом до приятел е вътрешнанеобходимост, а не разум и полза...Защото има две неща - приятелството, илюбовта - при които разума, и ползата, а дори и истината - ги превръщат всделка и ги правят подли...Не можеш да обичаш, или да бъдеш приятел заради нещо- просто си приятел и обичаш - или не! Единственната трудност е, когато моиприятели се изправят един срещу друг - тогава наистина не зная какво да правя. Може би, една от най-големите пречки в приятелството е споренето, но то никогане помага...дори винаги вреди: “Ако спориш, лютиш се и противоречиш, можепонякога и да спечелиш, но победата ти ще бъде измама, защото никога няма даспечелиш благоразположението на опонента си"(Бен Франклин). Има и друго, по-важно и по-трудно изпълнимо: "Ако въобще има тайна на успеха,тя е в умението да разбираме гледната точка на другия, да се опитаме да видимнещата от неговия ъгъл, а след това от своя собствен?”(Хенри Форд), защото“Можеш да спечелиш повече приятели за два месеца, като искрено се интересувашот другите, отколкото за две години, като се опитваш да ги накараш да сеинтересуват от теб.”(Дейл Карнеги) Ето тук, отново ще използвам цитат и отново ще спомена името на Дейл Карнеги,защото той наистина е прав...и много конкретен: "Когато ходим за риба,неслагаме на кукичката ягода със сметана, както на нас ни харесва, а слагамечервей или скакалец пред устата на някоя риба и сякаш й казваме: “не ти ли сеиска да похапнеш от това?”Защо не полагаме същия здрав разум, когато сеопитваме да спечелим хората?" Мисля като за финал, да бъда по-нетрадиционен. Бих предпочел да завърша с едностихотворение на Таня Минчева Чимбулева - "Прозрение за приятелството", ТаняМинчева Чимбулева вместо това-да завърша с някое по-"изтъркано" заключение:Защо така се случва много често -привързваме се, с някой се сближим,а след това раняваме се тежкои нямаме кураж да си простим...Защо така е? Кой ще отговори?Защо е страшно да се раздадешна своите най-близки, скъпи хора?Ах, как боли, когато разбереш,че някой, на сърцето ти доверен,внезапно и без срам те е предал,оказал се подлец и лицемерен,нелепо обичта ти проиграл.Приятелството трудно се открива -до него водят хиляди сълзи...Защото всичко истински красивоизстрадва се, преди да се роди.
Приятелството Огромна тема! Може сигурно томове да се изпишат по нея..., но аз като начинаещ,ще се побера само в няколко реда...или странички. Какво е приятелството? Нещо, с което храним душата си или утоляваме жаждата й,или може би нещо, което купуваме с пари? Не! То е прекрасен ценен дар. Трудно е да си намериш добър приятел, защотоважи това:“Интересуваме се от другите, когато те се интересуват отнас.”(Публилий Сур), а ако няма взаимни усилия, няма и приятелство. Но намеришли го - знаеш, че си имаш някой, който би ти подал ръка и в най-трудни за тебмоменти, някой, с когото можеш за споделиш тайните си. Добрият и истинският приятел остава завинаги, независимо от всичкиобстоятелства! Той никога няма да те подведе. Двамата с него можете да бродитеиз мечтите си, да преживявате лоши и добри мигове. Приятелят е винаги наразположение, по всяко време на денонощието. Понякога приятелската връзка е толкова хубава и чиста, че може да сесравни с любовта. Самата любов съдържа приятелството. На приятеля можеш дакажеш неща, които не си споделил и с родителите си. Приятелството е душевнопривличане. То прилича на красива ваза, в която има букет цветя, подарени взнак на обич и вярност. Цветя, които никога не увяхват. Имам много приятели - едни по-близки, други, не чак толкова...И една огромнагрупа от познати.И неприятели имам... Имах един приятел, който вече не е в моя приятелски кръг. Допаднахме си още отдетската градина. В училище сядахме на един чин. Учихме заедно, играехмезаедно, правихме куп щуротии заедно. С една дума-бяхме почти винаги заедно.Вярвах, че той ще си ми остане най-добър приятел...Вярвах в него, защото нямашедруг като него...беше, все едно, че сме родени заедно. Беше катоприказка...но...ето, че и тази приказка си имаше своя край! Някои хора казват,че истински приятели са тези, които са често заедно и че ако сте разделени, тоозначава, че не сте приятели. Аз не мисля така. Може би, разстоянието междуприятелите показва това, колко сте приятели. Това е един вид изпит за връзкатави. Преди година се разделихме-той учи сега на друго място или по-точно в другоучилище, но в същия град. Ето, че си пролича колко ми е бил приятел. Сега дорине си говорим...Той все е зает...дори на нова година, на хорото, той пак бешезает! Не дойде поне да ми честити Новата Година. Тогава не се съобразих с това,което е казал Обрегон: "Не се страхувай от неприятеля, който те напада,страхувай се от приятелите, които те ласкаят". Всичко се оказа, че е билолъжа... а аз съм бил основната част от нея...Тогава не ми направи впечатление,че и двамата сме прекалено еднакви, защото “Когато двамата партньори винаги сасъгласни един с друг, единият е излишен.”(Дейл Карнеги) И от това се поучих - да не бързам да лепя етикета "приятел"! Някога бяхприпрян и приемах приятелските клетви като чиста монета, наричах този, който мисе усмихне "приятел", и се чувствах щастлив и привилегирован. Но се научих дане пилея чувствата си, и да не наказвам себе си заради хора без лица...и бездуша. И сега съм убеден, че приятелството се доказва, че всеки е потенциаленпредател - докато докаже, че е приятел! ДА ДОКАЖЕ! За мен приятелството е лоялност преди всичко! ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО КАЗВА, ЧЕ МИ Е ПРИЯТЕЛ, НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА ВЗИМА ПУБЛИЧНОСТРАНАТА НА НЕПРИЯТЕЛИТЕ МИ - БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ ДАЛИ СЪМ ПРАВ! Това е основен закон, който много хора забравят, но по това се отличаватистинските приятели! Аз обаче не го забравям! И не бъда ли подкрепен - именатав шепичката ми оредяват - защото да застанеш редом до приятел е вътрешнанеобходимост, а не разум и полза...Защото има две неща - приятелството, илюбовта - при които разума, и ползата, а дори и истината - ги превръщат всделка и ги правят подли...Не можеш да обичаш, или да бъдеш приятел заради нещо- просто си приятел и обичаш - или не! Единственната трудност е, когато моиприятели се изправят един срещу друг - тогава наистина не зная какво да правя. Може би, една от най-големите пречки в приятелството е споренето, но то никогане помага...дори винаги вреди: “Ако спориш, лютиш се и противоречиш, можепонякога и да спечелиш, но победата ти ще бъде измама, защото никога няма даспечелиш благоразположението на опонента си"(Бен Франклин). Има и друго, по-важно и по-трудно изпълнимо: "Ако въобще има тайна на успеха,тя е в умението да разбираме гледната точка на другия, да се опитаме да видимнещата от неговия ъгъл, а след това от своя собствен?”(Хенри Форд), защото“Можеш да спечелиш повече приятели за два месеца, като искрено се интересувашот другите, отколкото за две години, като се опитваш да ги накараш да сеинтересуват от теб.”(Дейл Карнеги) Ето тук, отново ще използвам цитат и отново ще спомена името на Дейл Карнеги,защото той наистина е прав...и много конкретен: "Когато ходим за риба,неслагаме на кукичката ягода със сметана, както на нас ни харесва, а слагамечервей или скакалец пред устата на някоя риба и сякаш й казваме: “не ти ли сеиска да похапнеш от това?”Защо не полагаме същия здрав разум, когато сеопитваме да спечелим хората?" Мисля като за финал, да бъда по-нетрадиционен. Бих предпочел да завърша с едностихотворение на Таня Минчева Чимбулева - "Прозрение за приятелството", ТаняМинчева Чимбулева вместо това-да завърша с някое по-"изтъркано" заключение:Защо така се случва много често -привързваме се, с някой се сближим,а след това раняваме се тежкои нямаме кураж да си простим...Защо така е? Кой ще отговори?Защо е страшно да се раздадешна своите най-близки, скъпи хора?Ах, как боли, когато разбереш,че някой, на сърцето ти доверен,внезапно и без срам те е предал,оказал се подлец и лицемерен,нелепо обичта ти проиграл.Приятелството трудно се открива -до него водят хиляди сълзи...Защото всичко истински красивоизстрадва се, преди да се роди.
Васил Левски
Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. в гр. Карлово. Има двама по-малки братя – Христо и Петър, по-голяма сестра – Яна, и Мария, която е най-малка в семейството. Още от ранна възраст бъдещият апостол опознава тежкия и напрегнат живот на занаятчийското семейство. Баща му, Иван Кунчев, буден гайтанджия и бояджия, запада и умира, когато Левски е едва четиринадесетгодишен. Настъпилата сиромашия хвърля мрачната си сянка върху юношеската душа.
Грижата за препитанието на четиричленното семейство ляга изцяло върху майка му. Над чекръка и стана Гина Кунчева робува ден и нощ, за да осигури хляба на децата си. След като Васил завършва трите отделения на взаимното училище в родния си град, материалното положение на семейството подтиква Гина Кунчева да предаде своя син на грижите на брат си хаджи Василий, калугер от Хилендар-ския манастир, изпратен на служба в Карлово и неговата околия. Така момчето става послушник на вуйчо си, който го учи на църковна служба и две години го издържа в класното училище на Стара Загора.
Младият Васил проявява голяма любознателност, която става основен стремеж на юношеските му години. Тя се подхранва от любовта му към народа, която расте и укрепва толкова по-силно, колкото по-пълно опознава робската неволя и непосилните страдания на своя народ.
Тоя стремеж го ръководи през тежките години на послушниче-ството, той подхранва надеждите му по време на неговото дяконство, което той приема след уверението на вуйчо си, че ще го изпрати на учение в чужбина. Левски мечтае да служи на народа си чрез повече знания, чрез по-голяма наука, която иска да добие в Русия.
Но той вече е двадесет и четири годишен мъж. И вижда, че вуйчото не възнамерява да изпълни обещанието си. И когато търпението му се изчерпва, скъсва със своя роднина, вече станал архимандрит, и с надеждите, възлагани на него.
А между това народната борба се разгаря и обхваща все по-широки слоеве. Заедно с устрема към духовна независимост се разпалва и жаждата за политическа свобода. Недоволните народни маси започват да разбират необходимостта от организирани действия. Революционната идеология на националноосвободителното движение прави първите си стъпки. Раковски издига знамето на организирания бунт и изработва своя план за освобождение на България.
Животът сам разкрива пред наблюдателния поглед на младия дякон нови полета за дейност. Досегашното само е приспивало неговата воля за истинска служба на народа. Сега тоя народ го зове на решителна работа в името на свободата. Стремежите на най-онеправданите народни маси стават и негови стремежи.
Очевидно, преди още да постъпи в легията, в резултат на личните си усилия възмъжалият дякон намира смисъла и назначението на своя живот в беззаветната преданост, във всеотдайната обреченост на народа и на неговото освободително дело. „Аз съм посветил себе си —" пише той по-късно в едно свое писмо — на отечеството си още от 61-во лето (година) да му служа до смърт и да работя по народната воля."
Революционното дело ще стане за него най-голямо училище, в което ще израсте с цялото величие на своята прекрасна личност. Сега вече неговата цел е ясна и определена.
Убедил се в необходимостта да скъса с досегашния си живот и да се посвети на отечеството си, Левски смело и спокойно пристъпва към действие. През нощта на 3 март 1862 г. той напуска Карлово и през Пловдив се отправя за Белград, където Раковски организира вече легията.
Легията не постига своята крайна цел. Тя успява обаче да подчини за момент произволните и лични действия на организация и план и по този начин отбелязва началния момент в съзряването на една нова обществена мисъл у българина: борба за свобода чрез организиране на големи чети, които под единно ръководство да вдигнат народа на въстание.
Под стените на Белградската крепост Левски преминава първата обществена школа. В легията той оценява ролята на организацията и дисциплината. В лицето на Раковски открива идеален образец на беззаветен борец, готов на всички жертви в името на свободата и добруването на своя народ. А когато се опознава с повечето дейци по народното дело, той разбира цената на вътрешното единство, на единомислието, което сближава борците и ги прави силни в превъзмогване на пречките.
Така обществената мисъл, заедно с влиянието на Раковски и развитието на събитията определят по-нататъшното развитие в светоглгда на Левски. Отсега нататък борбата за народна свобода става негова висша цел, смисъл и съдържание на живота му. Организирането на чети, чрез които да се подигне народът на въстание, в момента за него е най-сигурното средство за постигане на освобождението.
Под стените на Белградската крепост е и бойното кръщение на Левски. В сраженията с турците той проявява голяма решителност и смелост. Тук при един скок получава и своето историческо прозвище Левски, с което живее в историята и в съзнанието на поколенията.
През пролетта на 1863 г. Левски се завръща в родния си град и след тримесечен затвор в Пловдив скъсва окончателно с дяконството. Решението му да захвърли расото, което фактически извършва още през 1862 г., е естествен резултат на неговото идейно развитие, а начинът, по който го прави, добива значение на обществена демонстрация на новите идеи, които го вълнуват.
На Великден, отрязал дългата си коса, в гражданско облекло, заел мястото на певеца, дякон Игнатий пее за последен път в църквата „Света Богородица". Изненадата и ефектът са огромни. Свикнал да обмисля внимателно всяко свое действие, очевидно празничният ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството, не са избрани случайно. Затова още Зах. Стоянов вижда в разстригването един смел протест срещу „пустото калугерство" и същевременно „нещо агитационно: нови хора и нови идеи са нужни на България".
След това събитие Левски не е могъл да остане повече в Карлово. Легалният период от своя живот той приключва като учител: близо две години прекарва в близкото село Войнягово, разположено в полите на Средна гора, и една непълна година в добруджанското село Ени-кьой, на пътя между Тулча и Бабадаг.
Годините на учителствуване, в които той се разкрива като вещ педагог, внесъл нови неща във възпитателната практика и училищната традиция, са години на изчакване сгодния момент за борба. През това време той работи за политическото осъзнаване на народа, вниква по-дълбоко в неговата душа и разбира още по-добре тежкото му положение.
От Еникьой той отива за кратко в Яш, откъдето прави опит, както се вижда от първото му запазено писмо, да се свърже с Раковски, за да се осведоми за неговите намерения.
Четири години след легията Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов, която е създадена в противодействие на политическата линия, следвана от образувания по това време Таен централен български комитет. Рожба на волята за съвместна борба на българи и ру-мъни, този комитет застъпва класовите интереси на средната търговска буржоазия и възлага надеждите си не на българския народ и неговата революционна борба, а на наивната вяра в добрата воля на султана и в съчувствието на великите европейски сили. Наистина той пръв изнася пред народните маси идеята за комитет и предвижда създаването на вътрешна организация, но не успява да приложи своята програма и освободителното движение продължава да следва бунтовната традиция на организираното хайдутство.
Когато Раковски се завръща в Румъния и узнава за извършеното в негово отсъствие, той се обявява против комитета. Събира разпръснатата революционна емиграция и разпалва борческия устрем на масите. Той изработва закон, с който подчинява хайдутските чети на организация и планова дейност. Въздействието, което упражнява пламенният патриот върху хайдутите, е огромно. Неговите идеи извършват преврат в душите и умовете на смелите борци. Планът за действие остава същият: към четите отвън ще се присъединят готови ядра, от съчувственици, за да поведат народа към обща въоръжена борба.
Започват се трескави приготовления за въоръжаване и подготовка на четите.
Четата на Панайот Хитов, главният войвода на всички чети, е първото от проектираните бойни ядра на Раковски. Оценил големите качества на Левски, той го налага на Панайот Хитов за знаменосец. Направеният избор е израз на доверие и на чест. На 28 април 1867 г. четата минава Дунава при Тутракан. Походът из Балкана е школа на издръжливост, на дисциплина, на организация. Левски навсякъде е пръв. Но масите са неподготвени, четите са малки и слаби и народът остава ням зрител на усилията на шепата храбреци. Тези мисли оставят дълбоки следи в съзнанието на Апостола и подготвят пътя за отричането му от четническата идеология.
Началото на последния и решителен прелом у Левски започва от Втората легия. Идеята за славянска федерация на Балканите ражда тази нова школа. Тя е едно от най-големите дела на Добродетелната дружина, която изразява интересите на богатите български търговци и земевладелци в Румъния и Русия. Наричана още Комитет на старите, Дружината съобразява дейността си с външната политика на руското царско правителство и образува отделен политически лагер сред българската емиграция. Заедно с договора за откриване на военно училище в Белград пратениците на Дружината се споразумяват със сърбите да образуват навсякъде из България комитети. Тия проекти обаче остават само на книга. И Добродетелната дружина, както и Тайният комитет нямат ясна представа за ролята и значението на вътрешната организация в борбата за свобода. Те възприемат тази идея под чужд тласък, без тя да отговаря на действителните цели на старите.
Легията трябва да подготви първия офицерски кадър за освободителната борба. Работата започва трескаво, с вяра и надежда в бъдещето, при пълната материална и морална подкрепа на Русия. И тук Левски е пръв. Но политическите сметки и шовинизмът на господствуващите клики в Сърбия провалят твърде скоро и този опит. Сръбските власти, които до първите успешни изпити крият неприязнените си отношения към легията, започват да полагат всички усилия да направят положението на легистите нетърпимо.
Левски, сериозно обезпокоен от работите в легията, в едно свое писмо до Найден Геров дава израз на мислите, които го вълнуват-. Загрижен за участта на другарите си, както и за съдбата на родината, той иска събраните патриоти да се използуват като революционна сила, която да вдигне народа на въстание. Тази задача беше поставил и Раковски на Първата легия. Но все пак желанието на Левски пръв да влезе в страната, за да посети и подготви предварително познатите си, е решителна стъпка напред в неговите разбирания. Той вече е дошъл до убеждението, че предварителната подготовка, макар и само за нуждите на четите, е необходима. Това му е подсказал и личният опит, придобит от похода из Балкана. При това предварителната подготовка, която иска да осъществи чрез доверието и най-широкото съдействие на познатите си, би подсилила възможностите за въстание, чийто главен двигател, разбира се, ще бъдат пак четите.
Левски не успява да осъществи намеренията си. Още същия месец той заболява тежко. Докато е на легло, той има възможност и време да се съсредоточи, да направи равносметка на придобития опит и да прозре бъдещата насока на освободителната борба. „Но пак Ви моля и познавам — пише той на Панайот Хитов -за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен. или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог. . ., ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си."
Апостола загатва на Хитов за оная мисъл, която изпълва съзнанието му и която предпочита да сподели в личен разговор с него. Той е прозрял не само насоката на освободителната борба, но и пътя на своята бъдеща дейност. Докато в писмото си до Н. Геров желанието му да отиде в България е във връзка с голямата му загриженост за участта на легията, а изпълнението му зависи от чужда воля, в писмото му до П.Хитов това желание е прераснало вече в решение. Левски е в началото на нов идеен прелом, който го довежда до съзнанието за необходимостта от предварителни действия вътре в страната. Новото не е уяснено в подробности, но те не са и съществени в случая. Бъдещият апостол е застанал пред идеята за една вътрешна революционна организация. Той е решил да отиде между народа и него най-напред да подготви за решителна борба. Той съзнава, че задачата, с която иска да се заеме, е тежка и отговорна, но ако сполучи, ще спечели за целия народ, ако пък не успее, ще погуби само себе си. За тая жертва той всякога е готов.
През втората половина на април 1868 г. Втората легия не съществува вече. Изгонен от Сърбия, Левски отива в Румъния, а после се връща отново в Сърбия, за да потърси приятелите си, забавили се, поради арестуването им от сръбските власти. В Зайчар обаче арестуват и него. В затвора той приключва равносметката на своя опит. Убеждава се окончателно, че на чужда помощ отвън не може и не бива повече да се разчита. Освободителното движение трябва да се облегне изцяло на своите собствени сили. Така съвсем естествено, по пътя на личния си опит Левски идва до съзнанието за необходимостта от самостоятелни действия. Ходът на събитията, от друга страна, затвърдява у него мисълта, че са необходими предварителна организация и революционна подготовка на народа вътре в страната. Трябва да мине още малко време, да узрее замисленото, за да може да ликвидира окончателно със старата тактика и да тръгне по нов път.
От Сърбия Левски се озовава във Влашко, където сред българската емиграция споделя с близки и познати своите мисли и търси почва за идеите, които го вълнуват. Тук, в кръга на младите, събрани около „Българското общество" в Букурещ, които се приближават до мисълта за самостойни организирани действия, Левски е разбран, тук той намира съчувствие и подкрепа. „Българското общество" в Букурещ, което подпомага всеки патриотичен почин, подкрепя и него, като му дава средства за пътуване и прехрана.
Към това време трябва да се отнесе запознаването и дружбата на Левски с Ботев. Двамата приятели живеят в една запустяла мелница край Букурещ и заедно споделят неволята и мизерията на изгнаническия живот.
Съвместният живот и дружбата им не са могли да не окажат влияние върху двамата великани на националноосвободителното движение.
На 11 декември 1868 г. с параход през Цариград Апостола предприема своята първа обиколка из България, която прекъсва, като се връща отново в Румъния, за да се снабди с прокламации, подписани от „Привременното правителство в Балкана", и някакво пълномощно. На 1 май 1869 г., след двумесечен престой в Румъния, той минава Дунава при Никопол и извършва втората си обиколка из България. Сега Апостола идва окончателно до убеждението, че в борбата за освобождение българският народ трябва да разчита преди всичко на собствените си сили и че за успеха на революцията е необходима продължителна, упорита и системна организационна работа сред самия народ. През тая обиколка той поставя сега основите на революционната организация в България, като изгражда първите революционни комитети в редица градове и села.
Проникнат от мисълта за изключителната роля на вътрешната организация, Левски се завръща в Румъния на 26 август 1869 г. с установено мнение по всички въпроси, които емиграцията би повдигнала във връзка с неговата работа, освен това той не говори вече само от свое име, а и от името на организирания народ. Облегнат на него и изпълнен с вяра в успеха, той желае да убеди емиграцията в правотата на своето дело и в необходимостта да се следва избраният път. Главната му грижа сега е да обедини усилията на революционната емиграция, за да се осигури успехът на освободителното дело.
Усилията на Левски не отиват напразно. Продължителните разисквания и спорове с идейните течения от кръга на младите го сближават с групата на Любен Каравелов, която споделя неговите идеи и му дава своята подкрепа и сътрудничество. Каравелов и другарите му първи от емиграцията оценяват историческата необходимост на избрания от Апостола път, присъединяват се към неговото дело и с това подпомагат укрепването на престижа му сред народа.
Новият и най-важен етап в развитието на националноосвободителното движение - полагане основите на комитетската мрежа в страната - сближава двамата водачи и извиква на живот Българския революционен централен комитет (БРЦК), чието начало трябва да се отнесе към есента на 1869 г. Създаването на Централния комитет е дело на Левски и Каравелов, които най-добре са разбирали необходимостта и значението на един централен ръководен орган на национално-освободителното движение. Неговото създаване е неразривно свързано с възникването на вътрешната революционна организация, чиято необходимост като най-висш етап в развитието на революционното движение Каравелов напълно е споделял.
На 27 май 1870 г. след близо едногодишен престой в Румъния Левски прехвърля Дунава при Гюргево, за да започне своята трета и най-продължителна обиколка из страната. Сега той разширява ко-митетската мрежа, укрепва революционната организация, провъзгласява комитета в Ловеч за Централен комитет на вътрешната организация, изработва революционния проектоустав - основния закон на организацията — и въвежда в работа двамата си помощници — Димитър Общи и Ангел Кънчев.
За четвърти и последен път Апостола прекъсва своята дейност и отива в Букурещ през пролетта на 1872 г., за да участвува в общото събрание на представителите на комитетските организации в България и чужбина.
На това събрание, организирано най-грижливо от Левски, се одобрява и приема уставът на организацията, изработен от него. На последното заседание, състояло се на 5 май, събранието избира Караве-лов за председател на Централния комитет, а Васил Левски - „за главен апостол на цяла България, Тракия и Македония". Като член на Централния комитет Апостола получава неограничена власт в България да подготви революцията.
Събранието възприема неговите схващания и делото му намира всеобщо признание. Пътят, по който той вече бе повел народа към свободата, се утвърждава като историческа необходимост. И пак на Левски е възложено да доведе докрай делото на народното освобождение.
Доволен, той се завръща на 1 юли 1872 г. в България и веднага разпраща отпечатания вече устав и специалното окръжно на Централния комитет до местните комитети. Неговите по-нататъшни усилия се насочват към укрепване на революционната организация, която сега той групира в отделни окръжни комитети, на които предоставя голяма свобода на действие и възможността да проявяват инициатива.
Своеволното нападение на държавното съкровище от Димитър Общи в Арабаконашкия проход и разгромът на организацията турят край на удивителната дейност на великия Апостол. Неукротимият и безстрашен сеяч на революцията е заловен и завършва своя героичен живот на бесилката край София.
В цялата си извънредно богата дейност, която протича при най-сложни и тежки обстоятелства, Левски се разкрива като велик организатор, идеолог и вожд на националната революция. Той поразява с дълбокия си реализъм, с голямата си проницателност, с изключителното си съзнание за дълг и отговорност пред освободителното дело на своя народ. Бележитият революционер не изневерява на себе си и на своя революционен дълг до сетния си час, когато при крайно тежки обстоятелства е изправен пред извънредния съд в София, а след това на бесилката.
Великият син на народа извежда освободителното дело на нов и широк път. Следвайки развитието и практиката на националноосвобо-дителното движение, самостоятелно, по свой път, той поставя основите на нов етап в идеологията на революционното движение. Левски изтъква, че в борбата за свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви, организира и въоръжи. Идеята за общонародно въстание, подготвено от вътрешната революционна организация, принадлежи на Левски. Тя назрява в развитието на освободителната борба, но неговата заслуга е, че той прозря историческата й роля и я осъществява със замаха на голям народен водач.
Никой преди него не схваща значението и ролята на вътрешната революционна организация, защото никой не разчита в освободителното дело само на собствените сили на народа. Апостола провъзгласява пълната независимост на освободителното движение, което занапред трябваше да разчита на вътрешната революционна организация и боевата подготовка на поробения народ. Левски полага върховни усилия да възпита, организира и въоръжи народа за решителната борба.
Организационната система, която той изгражда, има следния вид: върховното ръководство принадлежи на Централния комитет, който е избраник и пълномощник на народа и революционната организация. Частните комитети по села и градове са непосредствените изразители на революционната идея сред народа. Те творят организационния живот в страната и са преките деятели на революцията. Те са равноправни помежду си и се намират в преки отношения с Централния комитет. По-късно Левски преминава към децентрализация на организацията и създава първите революционни окръзи или окръжни центрове, както той ги нарича. Извършената промяна е един по-висш етап в развитието на организацията. Тайната полиция е екзекутивната сила на организацията, а войводите, избрани чрез състезателен изпит, са военните ръководители на народа.
Тая най-обща схема, почиваща на принципа на демократичния централизъм, не изчерпва огромното значение на организацията. Тя не дава ясна представа за голямото богатство от подробности, нито за оня живот, който организацията осъществява в своето развитие. Като цяло обаче тя разкрива не само организационния гений на Апостола, но и революционната стихия на българина, защото бе рожба на българската действителност.
Левски съчетава организатора и човека на делото с идеолога и стратега. Той е не само велик организатор и масовик, но и призваният законодател на революцията. Пръв от всички схваща необходимостта от един писан закон и се заема да го изработи. Той създава революционния проектоустав, в който неговата мисъл и дело намират конкретен израз. Затова и този устав е не само един организационен правилник, а цяла политическа програма, в която обществената мисъл преди Освобождението се издига до най-големите си върхове.
Три основни двигателя вдъхновяват мисълта и ръководят дейността на Апостола: любов към народа, култ към свободата и дълбока вяра, че освободеното отечество ще има най-съвършена уредба.
Любовта към изстрадалия народ е единственото чувство, което вълнува неговото сърце, и главният подтик, който възпламенява волята му за подвиг. Пред любовта към народа — според него — трябва да се смири „и най-малката гордост"; пред тая любов няма място за тщеславие и суета. Левски гори само от едно желание — да види отечеството си свободно, па после „ако щат го нареди да пасе и патките". Неговата възвишена и дълбока обич към народа не очаква и не търси признание, облаги, привилегии. Неговата жертвена готовност е все-отдайна, безгранична. „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв" — заявява големият революционер.
Излязъл сам от народа, Апостолът разбира най-дълбоко неговата душа и нито в един миг от своя живот не се дели от него. Още в началото на своята дейност той се убеждава, че всеки революционен почин без предварителната подготовка на народа е обречен на неуспех. По-късно при всяко свое по-значително действие той изхожда, както сам се изразява, от „свободното народно решение". Убеден и последователен революционер демократ, Левски вярва преди всичко в „естествената сила на народа". От друга страна, той е убеден, че революцията не може да успее, ако народът не стане сам господар на собствената си съдба.
И затова той иска всички почини да излизат от народа, т.е. от този, който е готов да умре за своята свобода, а не от емиграцията отвъд Дунава, чието значение и роля обаче той не подценява. Чувството за дълг и отговорност пред народа го правят естествен враг на всяко самовластие и убеден привърженик на съзнателната дисциплина и единството между дейците и работниците на освободителното дело.
Твърде характерен е в това отношение случаят с проектоустава. Още преди да пристъпи към неговото изработване, Левски споделя замислите си с най-близките и предани дейци на движението. След написването му той го разпраща до отделни дейци и комитети в страната и чужбина да изкажат писмено мнението си и да направят предложение за изменения и допълнения. И чак след това свиква общо събрание в Букурещ от представителите на цялата организация в страната и чужбина, което да разгледа и приеме революционния проектоустав.
Великият Апостол определя ясно и категорично целта на борбата „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)."
Едновременно с борбата за политическа свобода Левски иска „с един труд", както сам се изразява, да се осъществи и нов съвършен обществен строй, на чието знаме да пише „Свята и чиста република".
Борбата е насочена не само срещу господствуващата турска феодална класа, но и срещу нейните крепители — българските чорбаджии. Обръщайки се към тях, той казва: „Чакаме ви да усетите горчивите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло. То не! Вий му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Решили сме се: или да ви съберем, или да ви поразим!"
По своему, със свойствената си яснота и сила на израза, Левски разкрива същината на своята идеология. „Време е - пише той -с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина да убива? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба?" Народните усилия според него трябва така да се насочат, че с един труд, с едни и същи жертви, без да става нужда да се води втора борба, да се извоюва едновременно с политическото и социалното освобождение. Той мечтае, както се изрази на времето Георги Бакалов, „с един удар да освободи България от бъдещата класова война, да разреши едновременно и задачата на своята епоха, и задачата на бъдещето". Народната революция според Левски трябва да извърши коренно преобразование, като не само срине феодално-крепостническата обществена система, но и завинаги избави народа от всяко робство и от всяка социална несправедливост.
И затова, когато говори за „свята и чиста република", Левски има пред вид не толкова формата на управлението, а самия обществен строй; неговата република е „демократска" република, в която народът ще бъде пълен господар на собствената си съдба, тя е „многотрайна държава, изградена по новото зидане", както той се изразява в едно от писмата си. И както Ботев се бори да се построи животът на народа „по принципите на най-новата наука за свободата", така и Левски воюва за едно общество, в което ще бъдат унищожени експлоатацията и социалното неравенство.
Чужд на шовинизма, Апостола заявява: „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност." Всички народи в България ще живеят „под едни чисти и свети закони", без да се изключват и самите турци: „Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони." Всички народности „ще бъдат равноправни във всяко отношение", а след освобождението „ще спадат под един общ закон", който „ще се избере с висшегласие от всичките народности". Възненавидял всяка тирания, Апостола смята републиката за най-съвършена форма на управление. В устава той отправя категорично предупреждение към враговете на републиката и демокрацията: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система — демократска република — и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна (монархична) система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт."
Въпреки горчивия си опит Апостола е убеден привърженик на задружната борба на славянските и балканските народи за свобода и демокрация. „Ръката си подаваме всекиму, който ще пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка" — пише той на Каравелов, като има пред вид „нашите братя сърби", както сам се изразява в същото писмо. Велик реалист, Левски не се отказва и „от помощта на дявола", но разчита преди всичко на собствените сили на своя народ.
Като заявява, че на българското знаме ще бъде написано „свята и чиста република", той допълва: „Същото желаеме на братята сърби, румънци, черногорци и пр." Като краен идеал на балканските народи той посочва осъществяването на една обща „Балканска република", както сам я нарича.
Изпълнен с безгранична вяра в силите на народа, срещу които „не може противостоя и най-силната стихия", великият Апостол си представя освободеното отечество като една съвършена страна, която, както той се изразява, „ще гърми най-бляскаво като единична държава в цяла Европа".
Пътят към това светло бъдеще е само един -- „Свобода чиста или смърт". Свободата е върховно благо. Тя е „най-святата работа на човека" — бележи Левски в едно свое писмо — и от раждането до смъртта му трябва „да му бъде едничката му грижа". Робството е „най-противно на човечеството". Във „века на свободата и равноправието всеки притеснен и потъпкан", заявява Апостола, се стреми да разкъса робските вериги от врата си и напъва всички сили да отхвърли от себе си „жа-лостното и срамно име роб".
Кървавите и сирстински сълзи на поробения народ се леят върху главите на всички, които търпят робската неволя. Тежестта на задачата и несигурността на успеха в борбата за свобода не оправдават бездействието. „Чисто народният човек - пише Левски на Панайот Хитов — се бори, докогато може, да избави своя народ и ако не сполучи, трябва да умре в народната си работа." Пред „чистата свобода" според Апостола и най-голямата жертва е малка. За да се издигне обаче „храмът на истината и правата свобода", трябва преди всичко да се събори “деспотско-тиранската система" на потисника.
Васил Левски е докрай последователен революционер-демократ, Апостола влага своя голям принос в революционно-демократичната идеология на националноосвободителното движение. Велик патриот реалист, той вярва безгранично в силите на народа и поставя успеха на революцията в пълна зависимост от организацията, дисциплината и цялостната и системна подготовка на народа. В изграждането, а по-късно и при преустройството на организацията той изхожда от принципа на демократичния централизъм и я подчинява на волята и разума на колектива. На отделния деец той поставя нови изисквания в зависимост от новия етап от освободителната борба: съзнателност и дълбока убеденост, революционна бдителност и постоянство, преданост и чистота, проверка и изпит на хората, критика и самокритика в отношенията и работата на дейците.
Васил Левски издига на по-висок етап и военно-революционната идеология на националноосвободителното движение. Той ратува за изграждането на боеспособна въстаническа армия, която според него трябва да почива на здрава организационна основа, да има добри командни кадри и да бъде добре въоръжена и подготвена не само за партизански, но и за редовни бойни действия.
Апостола на свободата е привърженик на настъпателната стратегия с оглед да се постигнат бързи и решителни резултати. Той схваща голямото морално значение на своевременното вземане и задържане на инициативата от въстаниците.
В областта на тактиката Левски също придава решаващо значение на настъпателния бой, но предвижда при необходимост прибягването и до отбрана и изтъква особеното значение на селищата като упорни пунктове. Той предвижда провеждането и на партизански действия в тила на противника с цел да се постигне неговото разстройване
Апостола е най-съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. Затова у него няма колебания, няма раздвоение, няма връщане назад. Вдъхновен от безгранична обич към България и от желанието да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост и такт, с непостижимо себеотрицание и с неизчерпаема воля за борба и подвиг.
Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност, нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание. А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух.
Идеите, делото, легендарният живот на Васил Левски, Апостола на свободата, са велик и вдъхновяващ патриотичен пример за българския народ. Великото му дело и светлият пример на неговия живог ще останат завинаги в съзнанието на българския народ и ще изпълват поколенията с най-дълбока обич и признателност.
понеделник, 31 декември 2007 г.
1 януари - НОВА ГОДИНА, ВАСИЛЬОВДЕН
Васильовден, Василовден, Василица, Василия, Сурваки, Сурва, Сурува, Суроздру - зимен празник, познат в цяла България. Отличава се с богата празнична обредност. Свързан е с важен повратен момент в природата – деня на зимното слънцестоене, което го прави подходящ за различни гадания и обреди с продуциращ характер.
След прикадяването на трапезата с въглен, поставен на керемида, най-възрастният в дома вдига високо питата, разчупва я и раздава на всички: по реда на възрастта им. Тавата с баницата се завърта 3 пъти, всеки взима падналото се пред него парче с късмет. Останалото от баницата се пази “за Богородица”.
Първият залък момите и ергените слагат под възглавницата си, вярвайки, че когото сънуват, той ще е бъдещият им съпруг (съпруга). Около огъня или трапезата се гадае за предстоящи сполуки през Новата година. Този, чиято пъпка от дряна пукне и отскочи най-високо, ще бъде здрав през годината. Ако ядките на орехите са едри и здрави, здраво ще е семейството. Кихне ли някой, приема се за добър знак и на името на кихналия се нарича първото родено напролет домашно животно. Белязани с конец листа от бръшлян се оставят под стряхата през нощта в паничка с вода.
Сутринта гадаят според това, чие листо е свежо или увяхнало. С вода, в която е натопен дрян, моми и жени мият косите си, за да са здрави и лъскави. След прибирането на трапезата отново се запазват суровото жито, орехите и недогорялата свещ, както и палешника с пепелта от предишната кадена вечеря. Преди разсъмване започва обичаят сурвакане. *
На 1 януари църквата чества и големия християнски мислител, философ и писател св. Василий Велики (ок. 330-379). Като епископ на Кесарията Кападокия (в днешна Мала Азия), той воюва успешно с широко разпространената през IV в. арианска ерес (учение, което отрича божествената природа на Христос) и успява да наложи принципите на ортодоксалното християнство в голяма част на изт. територии на Рим. империя. На Василий Велики принадлежи и идеята за активното милосърдие и активното добротворство като израз и реализация на Христовия закон на любовта и прошката. Той организира и първия благотворителен монашески център в Кесария, в който негови възпитаници дават безвъзмездна помощ на болни и страдащи. Още приживе Василий е наречен от съвременниците си “Велик”. На погребението му се стича цялата кесария. Оплакват го вярващи и неверници. След смъртта му, църквата го канонизира за светец и го чествува в деня на неговата смърт.
След прикадяването на трапезата с въглен, поставен на керемида, най-възрастният в дома вдига високо питата, разчупва я и раздава на всички: по реда на възрастта им. Тавата с баницата се завърта 3 пъти, всеки взима падналото се пред него парче с късмет. Останалото от баницата се пази “за Богородица”.
Първият залък момите и ергените слагат под възглавницата си, вярвайки, че когото сънуват, той ще е бъдещият им съпруг (съпруга). Около огъня или трапезата се гадае за предстоящи сполуки през Новата година. Този, чиято пъпка от дряна пукне и отскочи най-високо, ще бъде здрав през годината. Ако ядките на орехите са едри и здрави, здраво ще е семейството. Кихне ли някой, приема се за добър знак и на името на кихналия се нарича първото родено напролет домашно животно. Белязани с конец листа от бръшлян се оставят под стряхата през нощта в паничка с вода.
Сутринта гадаят според това, чие листо е свежо или увяхнало. С вода, в която е натопен дрян, моми и жени мият косите си, за да са здрави и лъскави. След прибирането на трапезата отново се запазват суровото жито, орехите и недогорялата свещ, както и палешника с пепелта от предишната кадена вечеря. Преди разсъмване започва обичаят сурвакане. *
На 1 януари църквата чества и големия християнски мислител, философ и писател св. Василий Велики (ок. 330-379). Като епископ на Кесарията Кападокия (в днешна Мала Азия), той воюва успешно с широко разпространената през IV в. арианска ерес (учение, което отрича божествената природа на Христос) и успява да наложи принципите на ортодоксалното християнство в голяма част на изт. територии на Рим. империя. На Василий Велики принадлежи и идеята за активното милосърдие и активното добротворство като израз и реализация на Христовия закон на любовта и прошката. Той организира и първия благотворителен монашески център в Кесария, в който негови възпитаници дават безвъзмездна помощ на болни и страдащи. Още приживе Василий е наречен от съвременниците си “Велик”. На погребението му се стича цялата кесария. Оплакват го вярващи и неверници. След смъртта му, църквата го канонизира за светец и го чествува в деня на неговата смърт.
Сурвакане
Най-характерният за НОВА ГОДИНА обичай, известен в цялата страна. По смисъл е пожелание и обредно осигуряване на здраве чрез докосване със сурова (най-често дрянова) пръчка, и то именно в началото на годината. Сурвакарите са деца на възраст от 4-5 до 10-12г. (някъде само момченца). Събрани на групички от по няколко деца, те обхождат домовете на своите близки и съседи, като започват от своя дом.
В чиста премяна и с торбичка, всяко дете носи свежо откършена и украсена пръчка, която има специално название - сурвакница, сурвачка, суровакница, василичарка и др. Нейната украса, свързана често с основния за даден район поминък, е твърде разнообразна - преплетени клонки, нанизи от пуканки, разнообразни вълнени конци, малки кравайчета. Най-напред децата удрят с пръчка всеки член от семейството, като започват от най-възрастния, и честитят:
''Сурва, сурва година, весела година, зелен клас на нива, голям грозд на лозе, жълт мамул на леса, червена ябълка в градина, пълна къща с коприна, живо-здраво догодина, догодина, до амина.''
Сурвакарската благословия (блаженка, слава, молитва, сорвакия) не се пее, а се изрича. Тя представлява вербална магия, чието действие подсилва осигуряването на здраве и изобилие във всичко. Често се сурвакат и домашните животни.
При обхождането сурвакарите се провикват от първата врата: ''Сурва, сурва година'', а вътре сурвакат всички наред с думите: ''Сурва година, весела година, живо здраво догодина, догодина до амина''. В някои села децата пеят и песни. Навсякъде те получават от домакините кравайчета, плодове, орехи, сланина, дребни пари и по-малки подаръци. Някъде дряновите пъпки от сурвакницата се пускат в полозите на кокошките, за да се мътят пилета.
Среща се и вярването, че младите жени, за да им растат дълги и лъскави косите, трябва да ги измиват с вода, в която пускат откъснатите скришом пъпки. На връщане вкъщи децата в Пловдивско хвърлят пръчките в някой двор или в реката - ''да не носят у дома бълхи''.
Васильовден
Ден след празника на Св. Харалампи се почита паметта на друг светец. Това е Св. Власий, когото българския народ нарича още Св. Влас. Легендата разказва, че Св. Власий е живял по време на управлението на император Диоклетиан ( Диоклециан ). Светеца бил епископ на гр. Севастия - провинция Кападокия. Неговата служба съвпаднала с гоненията на християните от римските власти. След едно от тези гонения бива избито по-голямата част от населението на града, което е изповядвало християнството. Това е една от основните причини епископ Власий Севастийски да се оттегли от света. Той се заселил в пещера намираща се в планината Аргеос. Така там прекарал доста години в пост и молитва. Единствените живи същества там били дивите животни на които той помагал.Прекарайки доста години изолиран в планината светеца решил отново да се завърне в света на хората, но неговите противници са се оказали по-силни. Така Св. Власий бива арестуван и измъчван. Той умира през 316г. Няколко години след това император Константин Велики ще обяви християнството като официална религия за цялата империя и гоненията на християните ще приключат поне в близките няколко века.Народната традиция свързва празника на Св. Василий Велики със обичая суровакане. Въпреки тази малка съществена разлика коледарските и сурвакарски групи На Васильовден се събират млади мъже, които обикалят къщите през нощта и суровакат техните стопани. На самия празник минават и групи от деце, които също суровакат стопаните на къщите. Самото суровакане се явява един вид продължение на коледарските благословии. Както коледарите и сурвакарските групи си имат водач и човек, който изпълнява ролята на магарието и прибира парите и другите дарове. И пак както коледарите носят със себе си криваци, така и сурвакарите на Васильовден носят дряновици украсени с пуканки, сушени плодове и вълна. В някои места вместо дряновица се използва и крушевица, т.е. клонки от крушево дърво.В гр. Елена и околността се е запазила една празнична благословия за берекет, която се изпълнява именно на Суроваки. Тя е следната:”...Сурва, сурва година,Весела година, Златен клас на нива, Червена ябълка в градина,Жълт мамул в леса, Златен грозд на лоза,Пълна кошара с агнета ( стока ),Пълнна къща с деца,Да ви е честита новата година, До година, до амина. “Накрая сурвакарите изричат следното: „ амин братко, кови магарето “. Там където минат сервакарите хората ги даряват с пари и лакомства.Вечерта на срещу Сурваки стопанката приготвя традиционната баница с късмети, която се приготвя от точени кори и сирене. В нея се слагат късметите, като за целта се използват дряновите пъпки. Освен в тези късмети в баницата се слага и пара. Като дванайстия час най-възрастния представител в семейството завъртва баницата.Народът смята дряновото дърво за едно от най-здравите дървесни видове у нас. То е най-ранното разпапило и разцъфнало дърво, но неговите плодове се берет последни. Те се използват в народната ни медицина.На празничната трапеза освен новогодишната баница с късмети присъства и свинска пача приготвена от коледното прасе. В някои райони на страната в това число и еленския край се коли петел. Обикновено той се приготвя с кисело зеле. На масата също трябва да има плодове и пуканки.Наред с Коледа и Суроваки може да се причесли към най-мистичните български празници. Защото по-голяма част от ритуалите и обредите извършвани през тези дни носят духа на старите българи.
четвъртък, 27 декември 2007 г.
Еделвайс
Еделвайс (на латински Leontopodium) е род многогодишни тревисти растения от семейство Сложноцветни. Над 30 вида защитени високопланински растения. Срещат се в Европа и Югозападна Азия. В България расте само един вид в Пирин и Стара планина. Изображението на растението е емблема на Бълг
арския туристически съюз (БТС). Стъблото на цветето е високо до 20 см, туфесто и покрито с власинки. Листата са силно стеснени, прикрепени са към стъблото без дръжки и са покрити с бели копринени власинки. Долните листа са по-големи, а нагоре постепенно намаляват.
Еделвайсът расте по сухи места и е изложен на силно прегряване от слънчевите лъчи. Власинковите клетки задържат въздух, наситен с водни пари и така се намалва изпарението от листата. От другата страна, власинковата покривка действа като "слънчобран" - намалява поглъщането на слънчевата топлина. Еделвайсът цъфти през юни-юли. Цветовете му приличат на звездичка с около 10-12 листенца, наредени в кръг. Това не са цветни, а стъблести листа. Ако се разгледат под микроскоп или лупа, ще се забележи, че са покрити със сребристи власинки (трихоми), който са така усукани и сплетени, че маскират зеления цвят на листата. Тези власинки са мъртви клетки с въздушни клетъчни празнини и когато светлината се отразява от тях, изглеждат сребристобели. Еделвайсът се изсушава и използва за украса, тъй като запазва красотата си дълго време. Може да се отглежда в саксии. Расте върху варовити почви. Пчелите го обичат заради медоносните цветове, макар че го намират рядко. Поради безразборното бране има опасност еделвайсът да изчезне от нашите планини, затова късането му е забранено със закон и растението е включено в "Червената книга на България". Цветовете на еделвайса се използват в медицината за приготвяне на лекарства против болести на белите дробове, сърцето и др. B Стара Планина специално за опазването му е създаден резерват "Козя стена".
арския туристически съюз (БТС). Стъблото на цветето е високо до 20 см, туфесто и покрито с власинки. Листата са силно стеснени, прикрепени са към стъблото без дръжки и са покрити с бели копринени власинки. Долните листа са по-големи, а нагоре постепенно намаляват.Еделвайсът расте по сухи места и е изложен на силно прегряване от слънчевите лъчи. Власинковите клетки задържат въздух, наситен с водни пари и така се намалва изпарението от листата. От другата страна, власинковата покривка действа като "слънчобран" - намалява поглъщането на слънчевата топлина. Еделвайсът цъфти през юни-юли. Цветовете му приличат на звездичка с около 10-12 листенца, наредени в кръг. Това не са цветни, а стъблести листа. Ако се разгледат под микроскоп или лупа, ще се забележи, че са покрити със сребристи власинки (трихоми), който са така усукани и сплетени, че маскират зеления цвят на листата. Тези власинки са мъртви клетки с въздушни клетъчни празнини и когато светлината се отразява от тях, изглеждат сребристобели. Еделвайсът се изсушава и използва за украса, тъй като запазва красотата си дълго време. Може да се отглежда в саксии. Расте върху варовити почви. Пчелите го обичат заради медоносните цветове, макар че го намират рядко. Поради безразборното бране има опасност еделвайсът да изчезне от нашите планини, затова късането му е забранено със закон и растението е включено в "Червената книга на България". Цветовете на еделвайса се използват в медицината за приготвяне на лекарства против болести на белите дробове, сърцето и др. B Стара Планина специално за опазването му е създаден резерват "Козя стена".
Панда
Голямата панда (Ailuropoda melanoleuca), наричана още бамбукова мечка и пъстра мечка, е чернобял, мечкоподобен бозайник от семейство Мечкови, който се среща в гористите местности в Западен и Централен Китай. Храни се предимно с бамбук. Преди е била поставяна в семейство Енотови заедно с вида Малка панда, но днес обикновено е класифицирана в семейство Мечкови. Имало е предложение тя да се обособи в собствено семейство, наречено Пандови (Ailuropodidae). Аргументи за това са устройството на черепа и на зъбите, които не приличат на тези на мечките. Разпространена е в Китай, обявена е за национално съкровище. Те обитават планинските бамбукови гори.
Общи сведения
Общи сведения
Разпространение Йезуитският мисионер и естествоизпитател Арман Давид открива козина и кости от панда през 1869 г. и ги изпраща в Париж, като дава на пандата името Ursus melanoleucus, което означава в превод „черно-бяла мечка“. За първи път европейци се срещат с истинска дива голяма панда по време на експедицията на Валтер Щьоцнер от 1913-1915 г. Голямата панда някога е обитавала големи площи в Китай и Бирма, но унищожаването на горите от човека, както и бракониерството, са причина за ограничаване на местообитанията на вида до няколко малки и усамотени бамбукови гори. Те се намират основно в планинските райони в Сечуан в Китай, но също и в съседните области Кансу и Шенси и източния дял на тибетските високопланински области. Пандата е определена за застрашен вид като по-малко от 1000 индивида живеят днес в природата, а около 100 се държат в зоопаркове. Местностите, в които живеят пандите, са защитени от китайското правителство като природни резервати.
Начин на живот и хранене
Голямата панда има тежка походка на земята, но се катери пъргаво по дърветата. Живее поединично освен по време на размножителния период. Голямата панда се храни с бамбукови филизи и корени.
Размножаване
Допълнителни сведения
Уловена, голямата панда прави маймунджилъци, които се радват на вниманието на случайните зрители. Въпреки това, пандата е всъщност в известна степен сприхава и избухлива. Китайското правителство си е създало практика да подарява или да дава назаем големи панди на други държави в знак на приятелско отношение. Су-Лин, първата голяма панда, показана на запад, достига САЩ като бебе през 1936, и до смъртта си през 1938 е една от най-популярните атракции в зоопарка Брукфийлд близо до Чикаго. Две други големи панди — една мъжка и една женска — са подарени на САЩ от китайското правителство през 1972. Те са настанени в националния зоопарк във Вашингтон. Оттогава насам още няколко зоопаркове са получавали панди, като китайците са разрешили само 40 панди да напуснат родната им земя.
Абонамент за:
Публикации (Atom)