вторник, 28 октомври 2008 г.

Иларион Макариополски



На 24.02.1861 Цариградският патриарх Йоаким II свиква църковен събор с участието на 9 бивши и настоящи патриарси и 27 владици. Съборът обявява действията на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски за противоканонични, низвергва ги и ги осъжда на заточение. На ръкоположените от тях духовни лица е отнет санът, а на християните се забранява да общуват с тях. Отправено е и искане до султана за изпращане в заточение на тримата духовници. Портата удовлетворява искането. Целта е в момента на тръгване за заточение да се въздейства психологически на Иларион. Народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят на заповедта и на войската. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата от 300 войници, като заявяват: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът отстоява. Накрая идват четирима паши с 3 000 редовна войска да изпълнят султанската заповед. Владиците, които са извършили богослужение под закрилата на народа, са изведени от храма и откарани. Когато Иларион се качил на парахода, при него се явил Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: “Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание от 19 април 1861 г. “Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство на народа. Иларион прекарва в заточение до 27 септември 1864 г., след което се установява в Ортакьой край Цариград и си купува къща през 1868 г. Иларион Макариополски (светско име: Стоян Стоянов Михайловски) е роден през септември 1812 г. в град Елена. Той е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (дн. към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в разгорялата се борба за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен e от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка Иларион Макариополски е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Той е член и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Иларион Макариополски умира на 4 юни 1875 г. Авксентий Велешки и Битолски (светско име: Христо Захариев Големинов) е роден в Самоков през 1850 г. Той е висш духовник, митрополит. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Рилския манастир при Неофит Рилски. Приема монашество през 1869 г. Като ученик в класното училище в София участва и в местния революционен комитет. Заподозрян от турските власти, е принуден да избяга в Цариград, откъдето се прехвърля в Браила. През 1873 г. се завръща и учи в Пловдив. Две години по–късно постъпва в Киевската духовна семинария и след завършването и е учител в Одринското свещеническо училище. Учителства и в Петропавловската семинария (1884–1900 г.) и в Самоковското богословско училище. От 1901 г. е председател на Българската църковна община в Солун. През април 1903 г. е избран за велешки митрополит. След избухването на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. е назначен за битолски (пелагонийски) митрополит. По време на младотурския режим е депутат в отоманския парламент. След Междусъюзническата война 1913 г. е прогонен и от Битолската епархия. Завръща се в нея след въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г., но след това отново е прогонен и се установява в София, където живее до края на живота си.Той умира на 24 февруари 1919 г. Паисий Пловдивски (светско име: Петър Зафиров) е роден около 1810 г. в гр. Янина, Гърция Той е висш духовник, по произход албанец. Ръкоположен за гръцки митрополит в Пловдив през 1858 г., но 3 години по-късно се отказва от Цариградската патриаршия и застава на страната на българите в борбата им за извоюване на църковна национална независимост, за което е заточен в Мала Азия до 1868 г. След провъзгласяването на Българската екзархия (1870 г.) е включен във Временния екзархийски съвет. На 25 февруари 1872 г. умира.

Неофит Бозвели

Борбата за признаването на отделен български милет през възраждането преминава през пътя от национално самоосъзнаване към създаване и санкциониране от Портата на български институции – национална църква и училище. Ако постигането на тази цел в началото на 70-те г. на XIX в. е общонародно достояние, то изкристализирането на идеята за национално-църковно обособяване и просвещение на българите се дължи на делото на малцина възрожденци, способни на ясна преценка и проявили твърдост на характера в започналата борба. Колкото и историческият процес да се обуславя от обективни фактори, неговото съдържание може да се представи и обясни именно с уникалността на ролята на личността. А това е така, защото особеностите на епохата се отразяват в делото на отделния човек. С „търновските събития” от 1839-1840 г. започналото вече противопоставяне на българите срещу Патриаршията започва да придобива по-ясни контури. Оттук насетне повдигането на българския църковен въпрос се свързва пряко с името на Неофит Хилендарски Бозвели, който не винаги ще успява да събуди борчески дух у сънародниците си, но ще се радва на несъмнен авторитет сред тях. С оглед на изключителната му целеустременост през следващите години е редно да се зададе въпросът, защо в 16 подчинени на търновския митрополит кази в края на 1839 г. настояват Панарет да бъде заменен именно с архимандрит Неофит? По какъв начин е натрупал авторитета си до този момент? За първите 50 години от живота на възрожденеца се знае не особено много. Смята се за установено, че е роден около 1785 г., тъй като е известно, че съвсем млад става послушник в Хилендарския манастир през 1803 г.. Народното му име не е известно, но може би по-голям интерес буди прозвището му Бозвели. Освен различните предположения за значението (бунтовен, сивобрад) не е съвсем ясно и дали става дума всъщност за прозвище, придобито с началото на национално-църковната борба, или за името на котленския род, от който произлиза Неофит. [1] Предполага се, че между 1793 и 1795 г. учи в родния си град при Софроний Врачански. След покалугеруването си остава 10 години на Атон и към 1813-1814 г. се озовава в опустошения по време на Руско-османската война от 1806-1812 г. Свищов като таксидиот на Хилендар. От 1815 г. преподава с Емануил Васкидович в Преображенското училище в града. През 1834-1835 г. под покровителството на сръбския княз Милош Обренович подготвя за отпечатване в Крагуевац „Славяноболгарское детеводство” – учебник в шест части и плод на дългогодишна съвместна работа с Васкидович. Известно е, че след като се завръща в Свищов, от 1836 г. започва да пропагандира просветителските си възгледи сред първенците в Търново, Габрово, Елена и Сливен и посещава Габровския (Соколски) манастир. За влиянието, което придобива още в Свищов по време на учителстването си, може да се съди от едно негово сведение в изложението му до Високата порта от септември 1844 г. Неофит твърди, че през 1829 г. е изпратен от Мухафис Нури ефенди паша в Сливен, за проучи състоянието на духовете сред населението и да се опита да разубеди българите от намерението им да се изселят отвъд Дунав след свършека на поредната руско-османска война. [2] Така или иначе податки за живота му до към 1835-1836 г. не изобилстват и наистина е учудващо, каква мащабна дейност ще развие през последните 13 години от живота си. [3] Агитацията на Неофит Бозвели през 1836-1838 г. в горепосочените места постепенно го издига като водеща фигура в очите предимно на търговската прослойка. Още по това време котленецът обвързва просветителската си дейност с противопоставянето на своеволията на Патриаршията. Ако движението срещу врачанския епископ Методий между 1824-1827 г., възглавявано от Димитраки Хаджитошев, както и броженията в Скопие, Самоков и Стара Загора са стихийни, с локален характер, то с определена сигурност може да се твърди, че архимандрит Неофит подготвя целенасочено борба не просто срещу повишаване на църковните такси и владичината, не просто срещу омразния Панарет, издигнат за търновски митрополит след смъртта на Иларион Критски през 1838 г., а въобще срещу гръцкото духовно подтисничество и подчинеността на Патриаршията. В издаването на Гюлханския хатишериф от султан Абдул Меджид в 1839 г. и започването на Танзимата Неофит вероятно вижда формална опора, която може да използва в стремежа си да бъда назначен за търновски митрополит. Последва решението му да действа в самия център на империята – Цариград. По това време българската колония там брои около 30 000 души – занаятчии и търговци. Сред последните именно от началото на 40-те години насетне натрупали голям капитал братя Тъпчилещови, братя Золотович, Караминкови от Калофер, братя Гешови от Карлово. Тяхно основно средище и седалище е Балкапан хан близо до моста Галата. Друг важен български център е Хамбара (държавната текстилна манифактура за изготвяне на дрехи за войската), където работят изключително български абаджии начело с първомайстора им Иван Спасов от Калофер. Когато през пролетта на 1839 г. Неофит Хилендарски Бозвели пристига в Цариград, той веднага се свързва с най-влиятелните българи и висши турски сановници Стефан Богориди и Василаки Вълков. В литературата се среща твърдението, че „разочарован скоро от тяхната пасивност, насочил цялото си внимание към „простите българи”. [4] В действителност Бозвели прекарва известно време в Хамбара, където проповядва идеите си сред „простите българи”. Но би било пресилено да се смята, че още в този първоначален етап Богориди се дистанцира напълно от Неофит. Малко след като Бозвели повдига искането да получи архиерейското място, под давление на Патриаршията е затворен за около две денонощия заедно с ученика си Хрисант Новаков, но след намесата на Стефанаки бей е освободен. [5] През същата 1839 г. според биографията на Неофит от П. Р. Славейков възрожденецът преследва целите си и по един малко „нетрадиционен” начин. Той успява да се срещне с Валиде-султан (Безами Алем), майка на Абдул Меджид, имаща не малка тежест по това време в политиката на Високата порта и отговаряща за Търновска каза. По време на разговора си с нея, Бозвели съумява да получи разрешението и за заемането на митрополитското място. Доколко отговаря на истината разказът на Славейков е спорно, но звучи твърде правдоподобно сведението, че благодарение на контакта си с нея Неофит се свързва с Риза паша, който ще го покровителства в решителната борба през 1844-1845 г. [6] Междувременно в началото на 1840 г. в Цариград пристигат трима делегати, упълномощени да предадат на Портата прошенията, изготвени в края на 1839 г., в които се моли на високото архиерейско място да бъде назначен Бозвели. Цариградската патриаршия обаче съумява да ги подкупи и да се добере до прошенията. Панарет действително е снет от длъжност, но негово място е назначен 27-годишният Неофит Византиос, а Неофит Кот става негов протосингел, като се смята, че по този начин българските искания и стремежът на Бозвели ще бъдат частично задоволени. Чувствайки се предаден, котленският просветител се завръща в Търново, където започва почти веднага да противостои на новоназначения митрополит, показвайки, че няма намерение да се примири с ролята си на протосингел, каквито и прерогативи да му дава тя. Неофит Хилендарски продължава агитацията си сред населението, което е отразено в диалога му „Разговор на любородните” (1842–1844 г.). [7] В „Разговор между любородец и търговци в Търново”, включващ се първата част на произведението, настроенията в града след провала с прошенията са описани по следния начин: - А нали имате правителство (шура). Защо, ако не ви отсъдят местните право, не изпратите неколцина души с жалба в Цариград? - Защото патриаршия и капукехаи митрополитски и мухасалски могат да направят чудо с пратениците чрез клевети и лъжливи свидетелства от Търново. Сохрани Боже! Кои са луди да идат!” [8] В „Разговор на любородец с габровските чорбаджии”, датиран на 29 ноември 1840 г., габровци се оплакват, че „ в България властта не търпи учените българи…позволена е наука на гръцки, не на български език.” [9] През този първи етап от борбата, която повежда Неофит Бозвели срещу Цариградската Патриаршия, се открояват няколко тенденции, които ще продължат и след края на първото му заточение. Липсва достатъчна съгласуваност между водача на движението и подкрепящите го в Търново и въобще в другите градове, с които възрожденецът поддържа връзка. Центърът на противоборството правилно се премества в Цариград, където Неофит опитва да се свърже с някои влиятелни кръгове. Последният все още не може да спечели достатъчно силни съюзници, което позволява на Патриаршията сравнително безпроблемно да контролира ситуацията. Все пак й се налага да направи някои отстъпки и да даде официални обещания (бъдещето ръкополагане на Бозвели за ловешки епископ), което подсказва, че дейността на Неофит през 1839 и началото на 1840 г. не е била напразна. Епизодът, свързан с Валиде-султан, сочи, че просветителят още тогава е разбрал, че не може да се надява на какъвто и да е сериозен успех, като се осланя само на чисто български ресурси. Сами по себе си прошенията до Портата не биха довели до никакъв резултат, ако не бъде спечелена предварително подкрепата й или поне на част от висшите турски сановници. Без да се намери достойна противотежест на Патриаршията, тя винаги би надделяла при всяко надигане срещу властта й. Именно в това отношение борбата между септември 1844 и юли 1845 г. се отличава коренно от агитацията на Бозвели в Цариград през 1839-1840 г. В края на есента на 1840 г. Неофит Хилендарски се оттеглил в Лясковския манастир, където игумен е приятелят му Максим Райкович. От кореспонденцията на Неофит до свищовци от края на 1844 г. е известно, че в през зимата на 1841 г. синодът обещава в писмо до Бозвели и българските пасоми да се назначат български епископи в Русе, Ловеч, Враца и други градове. [10] Това обаче очевидно е чисто и просто уловка, целяща да успокои противника и да притъпи вниманието му, защото малко по-късно през март с. г. архимандрит Неофит е отвлечен от Лясковския манастир под предлог, че не се подчинява на търновския митрополит и оттам на цялата Цариградска патриаршия. С това е поставено началото на първото заточение на възрожденеца – 1841-1844 г. Първоначално се озовава в Хилендар, където голяма част от монасите го помнят добре. Решението му да се опълчи на Патриаршията е посрещнато от тях твърде негативно и изолирайки се, той се отдава предимно на книжовна дейност. Поради съмнения, че ще се опита да избяга, е преместен първо в Зограф, след това в Дионисиат, а накрая отново върнат в Хилендар. Сам не можещ да получи помощ отвън, Неофит се опитва да влияе върху съмишлениците си чрез писмата си, за да не губят вяра в правия път. „Человек же честний должен бит – пише той до Васкидович и учениците си в Свищов – совершенно честний.” [11] През време на заточението си на Света гора Бозвели е подкрепян от архимандрит Онуфрий Попович, с който споделя терзанията си и плановете си за бъдещето.” Любородецът” до толкова се сближава с Онуфрий [12], че последният успява да му помогне да избяга от Атон и да се сдобие с тескере от агата на Карея. В началото на август 1844 г. Неофит слага край на първото си заточение и решава да продължи борбата в Цариград, където ще се окаже, че си е спечелил мощни съюзници. Българското опълчване срещу Цариградската Патриаршия привлича вниманието на един външен за Османската империя фактор. Българският църковен въпрос се ражда през тези години до голяма степен, защото той постепенно се интегрира и става карта в общоевропейската дипломатическа игра. Българо-гръцкият църковен спор се преплита с полско-руското противоборство в Цариград, свързано с княз Адам Чарториски (1770-1861) и неговия агент Михаил Чайковски (1804-1886). Чарториски е начело на полската емиграция в Париж, където пристига след смазването на въстаническото движение в родината му през 1830-1831 г. от император Николай I. Полският аристократ дълго преди това между 1804 и 1806 г. е външен министър при император Александър I, но след като през 1815 г. изпада в немилост, той се посвещава изцяло на борба против разделилите си на няколко пъти в края на XVIII в. Полша Русия, Прусия и Австрия. В хотел Ламбер във френската столица се образува емигрантски център, имащ амбицията да бъде полско задгранично правителство, който, разбира се, се намира под опеката на Франция. Михаил Чайковски (по-късно ще приеме исляма и ще стане известен под името Садък паша) през 1840 г. е изпратен от него в Цариград с мисията да открие дипломатически фронт срещу Русия там, като въздейства на Портата в тази насока. По времето, когато Неофит Бозвели е заточен на Света гора, неговото дело не е оставено без внимание от полския агент, и той постепенно стига до заключението да включи българина и подигнатия от него въпрос в плановете си. В доклад до Чарториски от 7 юни 1842 г. отбелязва, че католицизмът може да спечели голямо влияние в България, ако вземе образованието под своя опека и го направи по дух национално. [13] Две години по-късно, в рапорта си от 27 март 1844 г. Чайковски е много по-конкретен: „Искам да обединя четиримата най-сериозни български дейци в комитет, който ще има цел да сближи България със западната просвета и по този начин да развива своята дейност в течение на 15 години. Лазаристите да дадат печатница и да помогнат да се разшири просветата в тази страна. Г. Боре е съгласен да замине за Солун и да се запознае с двамата духовници Викендия и Неофит, които са там в изгнание. Те биха действували в Македонска България, Максим – архимандрит в Търновско – в Дунавска България, а Стоянович чрез печатни издания.” [14] В тези редове е разкрито намерението на Чайковски да развие широка католическа пропаганда, като бъде откликнато на българските църковни и просветни стремления. В така начертаната програма прозират много нереалистични цели, като например намиращият в заточение (а не в изгнание) Неофит да действа в Македония. По-важното е обаче, че до Бозвели полският агент нарежда и младия Иларион Михайловски (Стоянович), намиращ се от 1841 г. в Цариград. Именно тази връзка ще се окаже особено перспективна. След като през 1843 г. Иларион е получил отказ от Патриаршията при втория си опит да замине да следва в руска духовна семинария (през 1841 г. той получава подкрепа в този смисъл от Васил Априлов, но остава най-вече поради обещанието на Стефан Богориди да бъде назначен за владика в България), остава трайно в Цариград и се изправя открито срещу гръцкото църковно подтисничество. Когато в края на август 1844 г. Неофит пристига отново в Цариград, той намира в негово лице не само съмишленик, но и достатъчно силна личност, която не може да бъде лесно разколебана от гръцките заплахи и обещания. [15] Като се има предвид и почти мълниеносния начин, по който котленецът се свързва в самото начало на септември с полската агентура, не е изключено освен да е бил добре запознат с настъпилото раздвижване в центъра на империята и да се е намирал във връзка с причинителите му още преди пристигането му там. Важна роля при установяването на контакт между Бозвели и Чайковски изиграва сръбският просветител Константин Огнянович. Роден е през 1798 г. в Панчево до Белград. През 1821 г. става учител във Видин, а три години по-късно във Враца, където е покровителстван от Димитраки Хаджитошев. След 1827 г. е арестуван и принуден да се премести в Габрово. Там открива училище през 1834 г. една година преди Априловската гимназия. [16] Благодарение на взаимното си познанство с него Неофит и агентът на Чарториски се срещат за първи път на 2 септември. Чайковски го съветва „с голяма предпазливост и умение на представи работата на турците и чрез оказаната привързаност към тях за си осигури закрила у Портата.” [17] Същевременно полякът започва да работи веднага за издаване на тескере за безопасност на Неофит от великия везир Мехмед Али паша, което и става няколко дни по-късно. Документът е показан на българите в Балкапан на 8 септември, с което се демонстрира, че Бозвели сега има съвсем различни изходни позиции в борбата срещу Патриаршията в сравнение с пет години по-рано. Бозвели и Иларион Михайловски (Макариополски) се заемат с изготвянето на меморандуми до Портата. През това време Неофит е настанен при католическия орден на лазаристите, където може спокойно да разработи изложението си. Тук е редно да се отбележи, че при всички положения възрожденецът е наясно с намеренията за обвързване на българския въпрос с католическата пропаганда. Към този момент обаче ползата от взаимодействието с полската страна изглежда да е много по-голяма от евентуалната вреда. Руската политика и по-конкретно постъпките на руския посланик в Османската империя Титов за поддържане на унифицирано православие на Балканите, чийто единствен гарант може да бъде само Цариградската Патриаршия, не е в състояние да симпатизира на българските искания за независимо духовно развитие. Това обстоятелство създава своеобразна симбиоза между делото на българския просветител и мисията на Чайковски. Това се отразява в меморандума на Бозвели от септември 1844 г. както по тактически съображения така и по вътрешно убеждение на духовника. В него [18] се наблюдават две основни линии, които се преплитат като предпоставка за българските искания. Първата от тях засяга двуличното и злонамерено отношение на Патриаршията към своите български пасоми. Гръцките владици подтискат всячески всеки опит за изява на народностното самосъзнание. В подчинените им диоцези властват корупция, низост и невежество. Просветителските стремежи на българските книжовници са възпрепятствани, тъй като са израз на народно обособяване. Поради тази причина и се отказва назначаването на български владици, тъй като по този начин Патриаршията би загубила абсолютния си контрол и възможност да подтиска българското население. Втората линия засяга изключително вредоносната роля на Русия за консолидирането на българския народ през последните няколко десетилетия. Бозвели подчертава тежките последици от опустошенията и принудителните изселвания на българи на север от Дунава по време на войните от 1806-1812 и 1828-1829 г., на които той е бил свидетел. Същевременно руският император се изявява като крепител на Патриаршията и оттам на гръцкия духовен гнет над „верните на Високата порта поданици”. Изтъква се, че ако в Цариград не бъдат предприети скорошно мерки за удовлетворяване на справедливите български искания, то това би довело до изключително негативни последици за Османската империя, защото гръцко-руските интриги биха обезсмислили заложените в Хатишерифа от султан Абдул Меджид принципи на равноправие и свободи. В изготвеното и изпратено до Портата в края на септември 1844 г. изложение на Иларион Михайловски по същество се преследва същата цел. Прекалено широкото разпространение на гръцкия език задушава националните прояви на българския дух, което се отразява не само пагубно на българите, но и отоманската власт, понеже по този начин се цели създаването на гръцка империя – т. е. възстановяването на Византия (този план, който естествено е по-скоро маневра на руската имперска дипломация отколкото реално намерение, се открива и в края на миналия век при Екатерина Велика). В този меморандум обаче не е заявено открито нищо против Русия, което Иларион прави също по-тактически, но и по чисто лични съображения. [19] На практика обаче целенасочената атака срещу Цариградската Патриаршия засяга руските интереси не по-малко, отколкото откритото обвинение на Неофит Хилендарски. Чрез двата меморандума, които въпреки изтъкнатата разлика представляват едно цяло, е формулирана следната платформа: 1. Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; 2. Да откриват свои народни училища; 3. Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език; 4. Да имат своя църква в Цариград; 5. В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защитават срещу гръцките интриги; 6. Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които „бидейки напълно независими от Патриаршията, биха изложили всички нужди на народа пряко на Високата порта. [20] По този начин в резултат на усилията си през последните пет години, подкрепата на младия еленчанин Иларион Михайловски и не на последно място сътрудничеството и внушенията на Михаил Чайковски Бозвели успява да трансформира църковната разпра в борба за църковно-национално обособяване и да постулира основите на нейната програма. Вярно е, че въпрос за отделяне на българите въобще от Цариградската Патриаршия не е поставен, но той се налага от изложеното по-горе от само себе си като крайна цел, която ще бъде преследвана неотклонно, без да се обявява първоначално открито. Най-постижима и близка изглежда шестата точка от програмата, поради което Неофит изпраща писма до свищовци, за да подготвят прошения и изберат делегати, а Иларион се свързва с Търново и Габрово. В писмо от декември 1844 г. Бозвели излага пред Васкидович в характерния си стил движещата го сила, подтикнала го да се опълчи така безкомпромисно на Патриаршията: „…Мню, яко нест ничего тако сладчайшаго как любви к отечеству: ни тако желатнейшаго, якоже жития в отечестве: ни тако честнейшее, как положение живота за отечество: не бой ся…” [21] Жителите на крайдунавския град са призовани да изпратят благодарствено верноподаническо писмо до великия везир Мехмед Али паша, придружено с изложение срещу търновския митрополит Неофит Византиос. В началото на 1845 г. до първопроходците да българския въпрос достигат обнадеждаващи сигнали. В края на януари Неофит се среща с външния министър Шекиб ефенди, който му обещава подкрепата си. В началото на февруари излиза българският превод на Иларион на текста на Гюлханския хатишериф от 1839 г. Портата възприема идеята да се свика Народно българско събрание в Цариград, за което Мехмед Али уведомява Бозвели пак в началото на февруари. [22] Месец по-късно в рапорта си от 7 март Чайковски пише: „Шекиб ефенди ясно заявил на Емин и на господин Огнянович, че от проучването на меморандумите на свещ. Неофит и свещ. Иларион Портата е почувствала нужда да има местни депутации в Цариград, които да изложат ниждите и възможностите на своите провинции и че това е станало причина да бъде издаден ферманът за събранието на депутатите, че Портата е трябвало да направи това не само за българите, но и за всички жители на своята държава.” [23] Достигната е кулминацията на делото на Неофит. Тук трябва да посочи, че църковно-националната и културно-просветната борба на този възрожденец могат да се отделят твърде условно. Основоположник на диалогичния памфлет, епистоларната проза и памфлетния вид мемоари в новобългарската литература, Бозвели изготвя всички свои творби като веществен израз на цялостната си национално насочена пропаганда от 1835 г. насетне – „Славяноболгарское детеводство”, „Просвещений европеец” (1842), „Любопитнопростий разговор” (1842), „Разговор на любородните” (1842-1844), „Здраваго разума разговор” (1844), „Краткий вопрос” (1844), „Мати Болгария” (1846). [24] Народностното пробуждане са цел както на учебника му и диалозите „Разговор на любородните” и „Краткий вопрос”, които съдържат художествено предадената квинтесенция на реалните му разговори по време на агитацията в България и Цариград, така и в по-абстрактните „Мати Болгария” и първообразът му „Просвещений европеец”, където отечеството е персонифицирано. Във всички тях под една или друга форма се изтъква нуждата от модерно образование на роден език, което внушение придобива най-ясен вид в „Речта за ползата от просветата” от 12 март 1845 г. Каква връзка съществува между политическата му пропаганда за църковно-национално обособяване и творчеството му личи от следния пасаж от „Мати Болгария” : „ Милая ми майко! Милите ти рождби са благодарни султанскому нинянему правлению – То всите коликито ся нахождат в державата му народи, равно има, и суди – и на всите според вярата им даде дозволения охолно да ся слядуват: а за нашат горкий болгарский народ не ся уверява чи тегли различни беди и напасти, от своите си според христианската си вяра, во овчий кожи облечени ненаситни волци, и лисици и варли люти сасипници.” [25] Може да се твърди, че културно-просветната борба следва хронологически и идейно църковно-националната такава. От средата на април 1845 г. в Цариград започват да пристигат делегати от българските земи. Скоро обаче се разбира, че събранието няма да постигне това, което желаят Неофит и Иларион Михайловски. От Свищов въобще е не изпращат упълномощени лица, а пратениците на Търново и Пловдив вземат страната на Патриаршията. Останалите делегати се държат изключително пасивно, не подкрепяйки открито исканията от септемврийските меморандуми. Единствено русенският делегат хаджи Петър х. Петков се осмелява да подаде изготвеното от съгражданите му прошение и е приет лично от външния министър Шекиб, което само по себе си е крайно недостатъчно, за да измени общата картина. [26] Неофит Бозвели възприема това като частично поражение, но остава непреклонен на позициите си. Новият патриарх Мелетий III се опитва да подобри отношенията на Патриаршията с него и го кани да живее в нея и заявявайки му, че ще му даде митрополитско място в Трапезунд, с което очевидно ще го изолира. Архимандрит Неофит естествено не се оставя да бъде залъгван по този начин. В писмото си до княз Чарториски от 6 май 1845 г., изпратено чрез Чайковски, той се стреми към „…полагане на предел на греко-российската политика чрез унищожение власти греческих Архиероев в Болгарии и чрез постановление Болгар (Архиероев), на болгарските Епархии, природних народу по отечеству и язику.” [27] Че Бозвели не губи решимост и влияние личи и от пълномощното на българските еснафи в Цариград, връчено нему и на Иларион на 25 юни с. г., с цел да представят интересите на българите по църковния въпрос. [28] Няколко дни по-късно котленецът подава до Портата обширен доклад, в който са поставени отново старите искания и настоява трима български духовници да заседават с гръцките в Светия синод. Изглежда, че натискът върху Патриаршията е неотслабващ. Съотношението на силите обаче скоро се изменя. Една от причините за благосклонността на Портата към българските дейци е голямото влияние, което Риза паша (от 1843 г. сераскеир – военен министър) упражнява върху Абдул Меджид и върху правителството. Традиционно той се възприема за антиевропейски настроен и по-специално стремящ се да парира всички опити за руско влияние в Цариград. В началото на юли обаче Риза паша е отстранен от властта, като новото правителство се намира под контрола на Решид паша (от 1846 г. велик везир), посланик в Париж и крепител на Цариградската Патриаршия. Последната вижда зелена светлина и в посещението на великия княз Константин, син на император Николай I през с. г. Подкрепени от руския посланик Титов фанариотите решават, че е ударил часът да се разправят с твърдия си противник Бозвели и неговия съратник Иларион Михайловски. [29] На 29 юли 1845 г. двамата са задържани в Патриаршията, откарани на Принцовите острови и в последствие заточени на Света гора. Двете ноти [30] на полския агент Чайковски до Портата от края на юли и началото на август срещу отвличането на Неофит и Иларион остават без последствие. Същото последва и молбите на абаджиите от държавната манифактура до Мехмед Али паша и Шекиб ефенди за освобождаването на водачите на църковно-националното движение. В следващите три години Неофит Бозвели вече тежко болен се отдава на книжовна дейност и се опитва да продължи просветителската си роля сред сънародниците си чрез кореспонденцията си. Запазвайки вяра в делото, започнато чрез неговите постъпки в Цариград, почива на 4 юни 1848 г. в Хилендар, там където по всяка вероятност е започнал да формира възгледите си за бъдещето на българския народ в началото на века. Целеустремеността му в средата на 40-те години на XIX в. при полагане на основите на църковно-националното движение оставя своя траен отпечатък върху съзнанието на българските възрожденски дейци и очертава основни насоки в просвещението на раждащата се българска нация

сряда, 22 октомври 2008 г.

Костантин Фотинов


Константин Фотинов

Роден:
около
1790Самоков, днес България
Починал:
29 ноември 1858
Константин Георгиев Фотинов е възрожденски книжовник, просветител и преводач.

Биография:
Роден е в град
Самоков. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това продължава образованието си в Пловдив и в Кидония, Мала Азия при големия гръцки хуманист Теофилос Каирис. От 1828 г. става учител и се занимава усилено и с книжовна дейност. В същата година създава в град Смирна (днес Измир) частно смесено елино-българско училище , в което за пръв път в българските земи въвежда Бел-Ланкастърската метода. В училищната програма включва български, гръцки и френски език. Редактор и издател е на първото българско списание ,,Любословие”, излизало в Смирна от 1844 г. до 1846 г. Чрез него той си поставя за задача да съдействува за укрепване на националното съзнание на българския народ и да повдигане неговото самочувствие чрез примери от родната му история. Списанието има енциклопедичен характер. В него са поместени статии по история, български език, география, медицина, религия, морал и др. То е богато илюстрирано. Със своето разнообразно съдържание то изиграва немалка роля за развитието на българското образование в средата на XIX в. Във връзка с нуждите на преподавателите Фотинов издава и някои учебни помагала , като ,,Гръцка граматика” (1838 г.), ,,Болгарский разговорник” (1845 г.), превежда от гръцки ,,Общое землеописание” и др. С цялата си дейност Константин Фотинов оставя трайни следи в културния и просветен живот на българите през средата на XIX в.

вторник, 21 октомври 2008 г.

Рилски манастир




История и обща информация





Общ изглед на Рилския манастирл
Рилският манастир е разположен на 1,147 метра надморска височина сред ухаещите иглолистни гори на планината Рила.
Обителта представлява комплекс от култови, жилищни и стопански постройки с обща площ 8800 кв. м. Рилският манастир се отличава с уникална архитектура. Отвън, с 24-метровите каменни стени на основните си сгради, които образуват неправилен петоъгълник, манастирът има вид на крепост. Затова поклонникът или туристът, който попада във вътрешността през една от двете железни порти, остава изненадан от мекотата на архитектурните форми: арки и колонади, покрити дървени стълби и резбовани чардаци, зад които са килиите – 300-400 на брой. В средата на калдъръмения двор в странна симбиоза съжителстват суровите бойници на
Хрельовата кула и бароковите сребърни куполи на главната църква. В средата на вътрешния двор се издига най-старата сграда в комплекса – впечатляваща каменна кула, създадена от местния феодал Севастократор Хрелю през 1334-1335 г. Непосредствено до нея стои и малка църква, която е само няколко години по-млада (1343 г.). В по-нови времена (1844 г.) към кулата е добавена и камбанария. Приблизително от същия период датира и главната манастирска черква “Рождество Богородично”. Архитект е майстор Петър Иванович, който работи по нея межу 1834 и 1837 г. Храма е 5-куполен, с три олтарни ниши и два странични параклиса. Едно от най-ценните неща вътре е иконостаса със своята невероятна дърворезба. Стенописите са завършени през 1846 г. и са дело на много майстори, но само известния Захари Зограф се е подписал под своите рисунки. В църквата има и голям брой стойностни икони, създадени между 14-ти и 19-ти век.

Една от експозициите в музея на манастира.
Манастирът притежава също така своя библиотека, която е изключително богата на книжовен материал, събиран през вековете. Там се съхраняват ценни български писмени паметници - около 250 ръкописни книги от 11 - 19 век, 9000 старопечатни издания, нотирани ръкописи, възрожденски графични щампи и др. Музеят, разположен на територията на манастира, също притежава богата експозиция - историческа сбирка с 35000 експоната, богати колекции от икони, произведения на приложното изкуство, дърворезби, култови и етнографски предмети. Музеят притежава едно уникално произведение на изкуството на име Кръста на Рафаил. Направен е от цяло парче дърво (81 х 43 см.) и е кръстен на своя съзадаел. Монахът е използвал фини длета, малки ножове и увеличителни лещи за да извая в кръста 104 религиозни сцени и 650 малки фигурки. Работата трае не по-малко от 12 години и е завършена през 1802 г. - тогава автора губи и зрението си.
Въпреки немалката площ, с която разполага, братството всъщност не е в състояние да покаже всичките си съкровища едновременно - затова наред с постоянните изложби се уреждат и временни експозиции, показвани в манастира, в различни български селища или в чужбина.
История

Рилски манастир. Художник И. Пенков. Стъклопис в Софийския университет.
Рилският манастир е създаден през 30-години на Хв. на мястото на старата постница в планина Рила. През времето на своето съществуване манастирът е бил многократно преустройван, разрушаван и отново възстановяван. Рилската обител е придобила сегашния си облик към средата на миналото столетие. Тя е най-голямата и най-почитаната българска обител.
Счита се, че създателят на Рилската обител е първия български монах-отшелник
Йоан Рилски (876-946г.), избрал пътя на пустинножителството като способ за духовно усъвършенстване и начин на протест срещу потъпкването на високите нравствени норми на истинското християнство. Роден през 70-те години на IXв., свидетел на упадъка на Първото българско царство по времето на цар Петър, той става една от най-значимите фигури на Средновековието, оказва влияние върху целия източноправославен свят и е почитан като светец под името Йоан Рилски. През Византийското робство основаното от него монашеско братство превръща манастира в опора на българското народностно съзнание, а след създаването на Второто българско царство мощите му са пренесени в тогавашната столица Велико Търново като най-важна светиня за българския народ.
През XIVв. Строителната дейност на протосеваст Хрельо Драговол, чието феодално владение се е простирало в земите около р.Струма, превръща в манастира в солидно укрепен, внушителен архитектурен ансамбъл, който в същото време удивлява със своята вътрешна архитектура и декорация, меките форми на фасадите и колонадите, които ярко контрастират с външния вид на манастира. Хрельо Драговол е изградил манастира на сегашното му място, състоящ се от сгради за живеене, отбранителна кула и еднокорабна църква, от които днес е останала само кулата, която носи името "Хрельова кула". На последния етаж на кулата има малък параклис, богато украсен със стенописи, отличаващи се с голяма художествена стойност и оригинални иконографски качества.
Осъзнавайки ясно ролята на Рилската обител в борбата за народностно сплотяване, много български владетели я дарявали с привилегии, имоти и средства, скрепявайки ги с дарствени грамоти. През ХIV век манастира е щедро даряван от българските владетели Иван-Александър и Иван Шишман. Дарствената грамота на цар Иван Шишман от 1378 година се пази и до днес. От това време е и пространното житие за св. Иван Рилски, написано от патриарх Евтимий. Официалната подкрепа помага на манастира по това време да се превърне в културен и духовен център. Светата обител достига своя апогей между 12-ти и 14-ти век, а подемът й е пречупен с идването на османските нашественици в края на 14-ти в., което е последвано от нападения и разрушаване на манастира в средата на 15-ти в.
Завладяването на българското царство от османците в края на XIVв., това злощастно събитие за българския народ, което забавя развитието му с векове, променя съдбата и на манастира. Въпреки охранните грамоти, които получава от някои от турските султани, той е подлаган многократно на нападения и грабежи и само усилията на българското население от всички части на българските земи успяват да го запазят и възстановят след всяко насилническо действие. Пет века той остава средище на верски и културен живот, като усилията на манастирското братство са насочени към съхраняване на народното съзнание чрез християнската вяра. В него се формира книжовна школа, която обучава духовници и книжовници и поддържа връзки с просветно-религиозни средища в останалите източно-православни страни. Руската православна църква прави дарения на монасите под формата на книги, пари и църковни аксесоари. Манастирът получава подкрепа и от руските царе и молдовските воеводи.
През 1778г. манастирът "Св. Иван Рилски" става жертва на стихиен пожар. Възобновен е през 1784г. от майстор Алекси, който през 1816-1819 проектира и строи източното, северното и западното крило. Значителна част от манастира е опожарена отново през 1833г., като възстановяването му отново е ръководено от Алекси.
Епохата на Българското възраждане променя и разширява дейността на Рилския манастир. По това време той вече е не само пазител на историческата памет, но и огнище на разпространение на новите идеи и стремежи на формиращата се нация. Комплекса бива реконструиран и реновиран с помощта на богати българи от цялата страна (Копривщица, Тетевен, Чирпан, Стара Загора, Самоков, София). Многобройни книжовници и просветители, възпитани в него, ратуват за изграждане на национално самоосъзнаване и посредством широката мрежа от метоси и параклиси, обхванали цялата страна, разпространява тези идеи с апостолска самоотверженост. От началото на ХІХв. Започва строителното обновяване на манастира и за половин век той се превръща в паметник на най-доброто, което художествения опит на Възраждането може да сътвори. Ето защо Рилския манастир е зримо, материално въплъщение на естетическия идеал на Възраждането. В него работят най-опитните творци на епохата, които, водени от желанието да създадат величав паметник на своя народ и своето време, се стремят да постигнат съвършенство, подчинявайки на тази цел всички лични амбиции и дори, когато е нужно, собствената творческа индивидуалност. Затова е много трудно да се определят творбите, принадлежащи на точно определена група майстори или на отделен зограф. Това уеднаквяване, извършено с почти религиозно смирение, е позволило художественото творчество, осъществявано в манастира, да надмогне рамките на локалните школи – родови или селищни, и да придобие чертите на общонационално изкуство. Единната спонтанна насоченост на хиляди усилия, мисли и воля, които са вложени в манастирския ансамбъл, са го превърнали в материален израз на най-съкровеното, което всеки българин от тази епоха е носел в сърцето си – желанието за красота, свобода и самоутвърждаване.
Поколения строители са вложили своя труд в сградите на манастира. Те са работили неуморно, за да ги изградят и укрепят със стенописи, дърворезба и каменна пластика, влагайки най-доброто, на което са били способни, и са успели да сътворят съвършен паметник на художественото умение на българския народ. Изграден и поддържан с дарените от населението по българските земи средства и труд, веществен израз на отправените чистосърдечно и с дълбоко упование хиляди човешки молитви и съкровени надежди, манастира излъчва и внушава душевно спокойствие и ведра жизнерадост.
Ярко потвърждение за международното признание на историческата, културната и художествената стойност на Рилския манастир като документ за историческото развитие на човечеството е признаването му за световна културна ценност и вписването му през 1983г. в „Листата на световното културно наследство”, която наброява не повече от 200 обекта от всички краища на планетата. Манастирът, в който се съхраняват някои от най-старите и най-ценни творби на българския дух, е музей на българската история, култура и изкуство. От 1961 г. Рилският манастир е превърнат в Национален музей, а
ЮНЕСКО обявява целия комплекс за паметник на културата със световно значение. Достъпът до неговите ценности е свободен за всички изследвачи на историческата истина.
През април 1991г. с постановление на Министерския съвет на Република България бе възстановен монашеския статут на манастира и неговата автономия в рамките на Българската православна църква.
Когато днес се възхищаваме от Рилския манастир като архитектурен паметник и съкровищница на културни и художествени ценности, трябва винаги да споменаваме с признателност онези, чиято работа и усилия са допринесли за проучването и опазването на неговото културно наследство. Между тях са имената на големия български учен и пламенен патриот Иван Дуйчев, на Кръстю Миятев, на Христо Христов и Георги Стойков. А на вдъхновеното перо на възрожденския просветител и духовен водач Неофит Рилски дължим първото описание на манастира и най-ценните сведения за изграждането му през ХІХв.
Нашата епоха има свой принос в манастирската дълговековна история главно с грижите, полаги за разкриването и консервацията на събраните в него архитектурни и живописни паметници, привеждане в известност на ръкописите и ценните книги в неговата библиотека и на документите и предметите в музейните фондове. На десетки специалисти дължим утвърждаването на Рилския манастир като познавателен, културен и туристически център, който има задачата да възпитава съвременниците и бъдещите поколения в дълбоко хуманен дух, да продължи делото на манастира, основан от българския светец, св. Йоан Рилски.

Бобър




Бобри:


Видове:
Castor canadensis — Американски бобър
Castor fiber — Европейски бобър
Бобрите са род водолюбиви
гризачи, разпространени в Северна Америка и Европа. Те са единствените представители на семейство Боброви (Castoridae), което съдържа само един род — Castor.
Генетични изследвания на двата вида европейски и северноамерикански бобър показват специфични различия между техните популации и малко вероятната кръстоска на видовете.
Бобрите са известни с отличителната си черта да „строят“ бентове (прегради) на реките, като така създават малки езерца, където строят своите домове. Телата им достигат на дължина до 130 см и тежат до 30 кг. Ловуват се заради ценната им кожа. Американският бобър е обявен за национал
обри
но животно на Канада.

Видра



Видра

Lutra lutra
Видрата (Lutra lutra) е вид хищен бозайник от семейство Порови

Начин на живот и хранене:
Главна храна на видрата е
рибата. Лови жертвата си изкусно под водата. Разнообразява храната си с жаби, раци, водни плъхове, насекоми и други животни. На сушата излиза през нощта, като търси спящи и мътещи птици.Видрата е малко по-едра от котка. Тялото и е удължено, гъвкаво и на дължина достига до 75 см. Опашката и е сравнително дълга до 50 см,масивна,мускулеста с двигателна функция.Гърбът и е шоколадово кафяв, а коремът по-светъл.Предните лапи имат плавателна ципа.

Размножаване Размножителният период е през март-април. Женската ражда от 2 до 5 малки.


Допълнителни сведения:
От стопанска гледна точка видрата е вредна за рибовъдството, но от екологична гледна точка е вид имащ своята ниша в природата и спомагащ за поддържането на екологичното равновесие. Поради силно намалялата си численост е вписана в червената книга на застрашените видове.Броят на видрите намалява поради замърсяването на водоемите.


Морска видра



Морската видра или кала́н (Enhydra lutris), в миналото известна и като морски бобър или камча́тски бобър e хищен морски бозайник от семейство порови, родственник на видрата. Морската видра е рядък вид, който обитава тихоокеанското крайбрежие на САЩ, Канада, Русия и Япония.
Приема се, че каланът има най-гъстата, топла и водоустойчива кожа в животинския свят, която, въпреки липсата на мастен слой, му помага да поддържа температура от 38 градуса[1]. През XVIII-XIX век заради ценната си кожа морската видра е била подложена на изтребление и днес е застрашен от изчезване вид.
Каланът е напълно морско животно, приспособено към живот във водата. Той плува по гръб, докато се храни, използвайки коремчето си за маса. Когато спи, се увива във водорасли, за да не го отнесе течението.




понеделник, 20 октомври 2008 г.

Петър Берон


Петър Берон



Роден около:1795Котел, днес България
Починал:
21 март 1871край Крайова, Румъния

Паметна плоча на Петър Берон в Хайделберг, детайл
Петър Хаджиберович Берон е
български просветител, учен, енциклопедист, педагог, философ, лекар и естественик.
Роден около
1795 г. (според други източници — през 1799 или 1800 г.) в Котел, той живее в Брашов за известно време.
През
1824 г. с помощта на Антон Иванов издава „Буквар с различни поучения“, или т.нар. „Рибен буквар“, погрешно наречен така заради изобразения на корицата делфин (всъщност делфините са бозайници, а не риби). Това е първият български буквар изобщо, и е издаден от Берон в Букурещ.
Учи медицина в
Хайделберг и Мюнхен. През 1831 г. защитава докторат и се връща в Румъния. Автор е на около 20 научни труда. Владее девет езика и живее в Париж, Берлин, Лондон, Виена, Прага и Атина.
Петър Берон е бил намерен удушен на
21 март 1871 г. в имението си до Крайова.